Животописи
Юнакът
/ брой: 65
Юнакът в българската история е Момчил. Юнак към името му трябва да се изписва с главна буква по подобие на Симеон Велики и Крум Страшни. Занимавам ви с родопския властелин заради новоизлязлата книга на Стоян Райчевски "Момчил юнак" (издателска къща ТАНГРА ТанНакРа), която отворих не без вълнение, тъй като съм роден в Момчилград и съм пристрастен към всичко писано за патрона на градчето.
Стоян Райчевски се е опрял на документалните извори за легендарния юнак и неговото време, както и на запечатаното в народната памет. Книгата е своеобразен гид, който ни отвежда както в мрака на ХIV век, където блестят славните подвизи на защитника на южните български земи от азиатските нашественици, така също открива пред читателя запазените знаци от Момчил Юнак - топонимични свидетелства, паметници в негова чест, присъствието му в изкуството и литературата. Естествено по-широко място в книгата е отделено на Момчиловата крепост край село Градът в община Смолян. През 1343 г. тя е предадена на родопския властелин от византийския император Йоан Кантакузин. Сега в Смолян са се заели да възстановят "Момчиловото време" на крепостта - с аудио-визуален спектакъл, с филм за Момчил Юнак, който ще бъде прожектиран на скалите, с възстановяване на тогавашния бит - средновековна ковашка пещ и работилница, както и грънчарски колела. И книгата на Стоян Райчевски работи в посоката за "възкресяването" на родопския властелин, още повече, че тя е богато илюстрирана и излиза на два езика - български и английски. Да не забравяме и настолните книги за Момчил Юнак - на акад. Васил Гюзелев и на акад. Николай Хайтов.
Народът го наричал Момчил, Момчило, Момчил войвода, цар Момчил, Момчил храбра войвода, Момчил добър юнак. Императори даряват с високите санове "деспот" и "севастократор" този "българин по род", потомък на "неуки хора от незнатен род". Момчил Юнак е имал рядкото историческо щастие да стане герой в епоса на южните славяни. Българите според проф. Христо Матанов възпяват само онези исторически фигури, които чувстват близо до себе си и в чиято съдба виждат да се отразява собственото им битие.
Къде се крие обаянието на тази необикновена историческа личност, живяла в кръстопътна епоха, когато над Балканския полуостров се е надвесил ятаганът на османлиите? Когато малоазиатските пълчища "чукат" на Балканските порти, когато царе и императори в късогледството си не виждат по-далече от своето благополучие и хвърлят народите си в безсмислени и губителни войни, вместо да се изправят единни срещу зловещия враг, единствен синът на Родопа Момчил съзира прозорливо пагубната опасност.
Наричат го "разбойник". Момчил пък е бог, цар и господар на Родопа. Неговата столица Ксанти и днес зоват Царево. Момчил не е войвода и хайдутин като другите. Той е и пълководец, и държавник, и дипломат. Той е съвременник на византийския император Йоан Кантакузин, на българския цар Иван Александър и на сръбския крал Стефан Душан, но макар и от незнатен род, стои не по-ниско от тях. Обвиняват го, че често се отмята от дадената дума, че нарушава договореното. Но не славолюбието кара Момчил да приема императорски санове и да мени приятелствата си, а желанието да спаси родната земя от нашествениците, да промени съдбата на планинците.
Момчил е знаменит пълководец. Във войските на крал Душан след него върви отбрана двехилядна дружина от "отчаяни бедни сърби и българи". Момчиловият отряд връхлита като светкавица върху турската флотилия, предвождана от емир Умур. Йоан Кантакузин по чудо избягва гнева на Момчиловия меч. И когато през пролетта на 1344 г. войводата "закръгля" своето княжество, присъединявайки към Меропа и големи области от Мора (Момчилградско и Кърджалийско), войската му наброява пет хиляди конници - сила гръмотевична, "все видни и отбор юнаци".
И не най-сетне: Момчил е нечуван юнак. Този родопски богатир, този храбрец, този "неуморим в гнева си и суров" българин се изправя дръзко срещу превишаващите го шест пъти войски на Кантакузин и Умур паша. И загива като герой на 7 юни 1345 г. А е могъл да приеме предлаганата му милост или просто да изчезне в непроходимите гори на Родопа. Загива така, че дори враговете се прекланят пред юначнината му: "Всички, които го виждаха, оставаха изумени, /всички се удивляваха на неговия величествен вид. /Той бе висок колкото двама души, /гледан, наподобяваше минаре." Тези думи са изписани от ръката на турския поет Енвери, летописец на османските победи.
Ако имах син, бих го кръстил Момчил, но не би. Антон Дончев неслучайно във "Време разделно" е нарекъл Момчил своя знаменит герой, дал главата си курбан за българщината, а и село Момчилово има в трагичния епос.