80 години от рождението на Стефан Чирпанлиев
Неповторим литературен символ на Ямбол
Той живееше с нови творчески хрумвания и с постоянно съпътстващата го загриженост за съдбата на литературното битие в родния му край.
/ брой: 184
Ако беше жив, този неуморим апостол на художественото ни слово от Ямбол, щеше да навърши на 18 март 80 ГОДИНИ. Често ме навестява този рядък писател и човек и неведнъж съм си мислел, че в страната ни, в наше време, няма друг град, особено пък областен център, който да си има своя Стефан Чирпанлиев. Изглежда, че с тази чест беше удостоен само Ямбол. За жалост лятото на 2002 г. се оказа едва ли не безпощадно към днешното ни духовно битие. Загубихме такъв темпераментен литературен колос като Николай Хайтов, напусна ни незабравимият поет на морето и любовта - Христо Фотев, угаснаха в разцвета на своите творчески сили голямата ни актриса от Петрич Катя Паскалева и обаятелната композиторка Мария Нейкова. Тогава, на 21 юни, си отиде внезапно и изненадващо, и нашият неуморим писател и духовит приятел Стефан Чирпанлиев.
Спомените ме връщат нерядко към първата ни среща на живо по време на едно от съюзните събрания в Централния военен клуб на столицата. До този момент името му ми беше добре известно от страниците на литературния ни печат, но тогава видях живия му оригинал и това ми достави едно неподозирано приятно преживяване. Мигновено свързах образа му с Кольо Инджов, с когото имат удивителна физическа прилика. И това беше поводът да го заговоря. Оказа се, че той също ме познавал като име и не скри задоволството си от това непредвидено запознанство. По широкото му, поизпечено от топлото южно слънце лице, се разля спонтанно познатата ни ведра и добродушна усмивка, която стапя веднага всякакви прегради и разстояния. Метна дружелюбно коравата си едропръста длан на рамото ми и ме притисна в яката си гореща южняшка прегръдка.
Това беше началото на случайното ни запознанство, което не закъсня да прерасне в едно взаимно творческо и много човешко приятелство. А до този момент той беше извървял един забележим път на надарен литературен творец. Навярно за това е допринесъл и успешният дебютен сборник с разкази "Когато превали". Той излиза от печат през 1970 г. и веднага привлича погледите на читателите. В тази впечатляваща белетристична рожба младият писател отразява динамиката, напрежението, но и чистите пориви и мечти на тогавашната съзидателна действителност. Гостолюбивото посрещане на първите му разкази дава криле на талантливото му перо, което в скоро време по лавиците на книжарниците в страната ни нареди следващите му не по-малко интересни творби - "Внезапни прагове", "Утро за изповеди", "Талисман" и други заглавия. В тях авторът се разкрива като истински сърцевед и тънък народопсихолог при изграждането на художествените образи, въвеждайки ни добронамерено в дълбините на човешките преживявания - красиви и драматични понякога. Невероятните си творчески възможности на възходящ белетрист Стефан Чирпанлиев показва и в немалко други свои произведения - "Часът на гривяците", "Дири от пъртини", "Козя магия". В тях, пък и не само в тези книги, станахме свидетели на изключителната наблюдателност, чувствителност на сетивата му и на завидното умение да ни пренася в атмосферата на своето време, изтъкано в живи образи и картини, с подчертан и задълбочен психологически рисунък и завладяваща емоционалност.
Особен пиетет Стефан Чирпанлиев храни и към света на малчуганите и младите хора. Неукротимите му симпатии към подрастващите струят много искрено и човешки и в книгите му: "Измисленият остров", "Как Камъчко стигна до морето", "Баба Кукалязка", "Забравената шишарка" и др.
Стефан никога не се покриваше с представите ни за кабинетен писател. Обичаше да пътешества у нас и в чужбина, по суша и море. Трудно му беше да устоява на вроденото си любопитство и възрожденската любознателност. Беше посетил даже и Божи гроб в Йерусалим и с нескрита гордост подхвърляше пред мен шеговито, че е вече и "хаджия".
Сред най-големите му страсти обаче беше непрестанното му пътешествие из историческото ни минало. И неслучайно във фокуса на историческите си интереси и дългогодишни изследвания постави вълнуващите неповторими образи на големите ни възрожденци - революционери, писатели, книжовници. Сред тази забележителна плеяда от големи имена той съзнателно извиси на най-високия си творчески пиедестал Захари Стоянов. А това никак не е случайно. В с. Медвен, Котленско, родното място на големия ни летописец, е родена и майка му. Това щастливо обстоятелство го сродява завинаги кръвно и духовно с тази забележителна българска възрожденска твърдина. Трудно бихме открили друг наш съотечественик, който така упорито, усърдно и целенасочено е впрегнал ум, сърце и дарование, за да остави за поколенията такъв релефен, аналитичен, цялостен портрет на автора на "Записки по българските въстания". Плод на изключителните му дългогодишни задълбочени изследователски усилия е приносният му труд за родната история и литература - научната му биография на Захари Стоянов. С това произведение - своеобразен връх в творческия му генезис, Стефан Чирпанлиев защити блестящо писателското си призвание и българското родолюбие. С тази книга беше удостоен и за доктор на историческите науки.
Моите връзки със Стефан, макар и позакъснели, бързо заякнаха, търсехме се по телефона, разменяхме писма и книги. Беше дълбоко впечатлен от моите скромни "Докосвания до Дамян Дамянов" и ме покани да гостувам в Ямбол. Премиерата на книгата се преживя като истински празник от местната културна общественост. А Стефан, дългогодишен авторитетен ръководител на писателското им дружество, не се стърпя и публикува обширна и емоционална рецензия във в. "Български писател".
Широко скроен като човек, с богато сърце и душа, с покоряваща скромност и обич към хората, беше спечелил уважението и признанието на съгражданите си. Това го зареждаше с енергия и той ръководеше всеотдайно, с възрожденска жар и ентусиазъм, литературното битие, което протичаше доста интензивно в онези добри години за духовността ни в града на Тунджа. Колеги, приятели - всички ямболии високо го ценяха като двигател не само на литературното битие, но и като ревностен продължител на богатите интелектуални традиции и в областта на театъра, музиката, изобразителното изкуство, фолклора в този родолюбив наш край.
В човешки план имаше нещо наистина уникално в невероятно богатата му душевност като личност. Това го почувствах и по време на първото ми гостуване в родния му град през есента на 2000 г. Като се движехме по улиците, отвред го обгръщаха приветливите изражения, сърдечните усмихнати лица на минувачите, а той едвам смогваше засмян да отвръща на рукналия порой от поздрави. Останах с впечатление, че под това топло южно българско небе се е изсипала всичката доброта едва ли не на планетата. Не един и двама нетърпеливи го спираха да разберат кои са най-новите литературни изяви в града им. Където и да се намираше - вкъщи, из града, на ловни излети, Стефан живееше с нови творчески хрумвания и с постоянно съпътстващата го загриженост за съдбата на литературното битие в родния му край.
Погълнат всевластно от нескончаемите си любими интереси, сигурно си е спомнял понякога с облекчение за миговете, когато във вихъра на младостта си загърбва дипломата на строителен инженер и се отдава завинаги на журналистическото и литературното творчество. Те станаха негова неизменна участ и съдба.
Междувременно нашите дружески творчески и човешки взаимоотношения набираха скорост и не преставахме да се търсим взаимно. За последен път се видяхме по време на съюзно събрание в София. Срещнахме се в кафене на бул. "Цар Освободител", заедно с Евтим Евтимов, Благовеста Касабова и младата ни колежка от Ракитово Христина Димова. Стефан беше видимо в добро настроение. Беше излязла току-що от печат стихосбирката му "Цветя на добротата" и ни я подари. Държеше да види реакцията на своя добър приятел от Петрич, защото в книгата беше поместил специално стихотворение за него. Евтим естествено се развълнува и най-сърдечно му благодари. Не се стърпях и веднага го открих. Погледът ми тутакси улови първото му четиристишие:
Не свършва виното в стаканите, Евтиме!
Извира то от жадните ни чаши.
Зове ни с не едно хайдушко име
и с буйството на Яворов ни плаши.
Радостният повод, одухотворен от искрящата в чашите водка, оживи масата. Въодушевеният ни приятел от Ямбол сподели, че очаква с нетърпение появата на бял свят на капиталния му труд за Захари Стоянов. Уви! Съдбата безпощадно му отне това жадувано и може би най-щастливо преживяване.