Нямам личен треньор за Баку

Бетина Темелкова е родена на 26 февруари 1997 г., ученичка е в 11 клас на спортното училище в Сливен. Тренира джудо от 9 години. Бетина е олимпийска вицешампионка от ІІ младежки олимпийски игри в Нанкин, Китай, през лятото на 2014 г. На Игрите след 3 победи губи на финала заради тежка контузия - усукване на коляното. Двукратна победителка в категорията си за Европейската купа за кадетки - през 2012 г. в Бар, Черна гора, и през 2014 г. в Загреб, Хърватия. Баща й Венцислав я запалва по джудото, някога и той се е занимавал с този спорт. Чичо й Лъчезар Темелков е изпълнителен директор на младия, но много успешен клуб по джудо Ставен (Сливен).
 

- Бети, успешна ли бе за теб отминалата 2014 година? А и за джудото като цяло?
– Имах много приятни, а и неприятни емоции през отминалата година. Повечето знаят за участието ми в Младежките олимпийски игри в Нанджин. Лично принцът на Монако Албер ІІ бе сред официалните гости на церемонията по награждаването ми. А за джудото като цяло едва ли е най-подходящо аз да говоря и да го оценявам.
- Кога и къде започна да се занимаваш с джудо?
- Започнах в Сливен, откъдето съм родом, при треньора Георги Велев. Занимавам се с джудо от 7 години, бях на 9, почти на 10, когато за първи път стъпих на татамито.
– Какво си спомняш от първите си тренировки?
– Доста ме беше страх в началото, особено като наблюдавах как се тръшкат момчетата на тренировки. Доста се притесних от това. В интерес на истината джудото е спорт, който предразполага към контузии. На тренировките имаше само момчета, аз бях единственото момиче, това също бе повод за известно притеснение. Но момчетата ме приеха доста добре, бях им като талисман. Както се казва, вместо един батко, който да се грижи за мен, имах цял отбор от батковци.
– Кога погледна по-сериозно на тренировките?
– Ами след първата година, когато влезнах в младшата възраст. Предстоеше Балканиада, първото сериозно състезание с голямо натоварване. За това състезание баща ми много се занимаваше с мен – тренирахме, водеше ме на всички възможни състезания за възрастта ми. С татко обиколихме почти цяла Европа от турнир на турнир. Първото ми състезание в чужбина беше в Сърбия, в град Нишка Баня през 2008 г. Имаше и други български участници. Тогава достигнах до финал и там се борих с Борислава Дамянова. Естествено, че загубих. Това беше моето първо състезание, а тя вече имаше опит, все пак близо 3 години е по-голяма от мен. Тази загуба ме амбицира, на другата година, на същото състезание я победих на финала. Това за мен бе беше голям успех. Така известно време бяхме съпернички, но впоследствие аз смених категорията.
– Малко по-късно влизаш да учиш в спортното училище в Сливен. Как продължи с тренировките, не ти ли се отрази по някакъв начин смяната на едно училище с друго за успехите като ученичка или състезателка?
– Първата ми година беше доста стресираща. Започнах да тренирам по 2 пъти на ден и 2 пъти да посещавам училищни занятия. А не бях свикнала на този ритъм. По-късно с мен започна да се занимава Атанас Герчев. Още не бях навършила годините, но той ме взимаше на лагери с по-големите ученици и спортисти. Г-н Герчев е настоящият старши треньор на националния отбор по джудо. В началото само тренирах с по-големите, умуваше се дали мога да участвам в състезания, но не ме допускаха. Така край по-големите израствах и аз.
- Първите ти по-сериозни състезания и съответно успехи?
– Участвах в Международни детски игри в Анкара през 2010 г. и се класирах първа. Това беше нещо като Олимпиада за деца. Беше много престижно и вълнуващо. Откриването беше досущ като на Олимпиада. Все още тренирах при треньора Георги Велев. Помня и Европейската купа в Загреб 2011 г., там се класирах втора, тогава бях 7 клас, прекалено малка на години. Ръководителите на международната федерация може би за добро, може би не, не ме допуснаха на други състезания. Все пак нямах дори 15 години. Може би, ако не се бях класирала втора, щяха да ме допуснат и на други турнири. Смених категорията - качих се на 52 кг, но не постигах успехи. Тогава с треньора ми Атанас Герчев решихме да сляза в по-долна категория. С тази промяна започнаха успехите ми – трето и второ място от международни турнири. Дойде и Европейската купа в Черна гора, където станах първа.
– Разкажи ни нещо повече от участието ти в Нанкин 2014.
- Там станах втора, като на финала загубих след контузия – усуках си коляното, наложи се треньорът ми да ме изнесе на ръце. А като впечатления – развълнувах се, друг континент, в другия край на света, нова култура... Първото, което ми направи впечатление след като пристигнахме, бе различният климат. Градът и околността са много красиви, има какво да се види като архитектура и природни забележителности. Навсякъде около теб са само спортисти – различни националности, различни спортове. От едната страна боксьори раздават юмруци, от друга гимнастички се разтягат, на трета някои се премятат. След състезанията всички спортисти отивахме на дискотека, буквално ги затваряхме. Бях първата от България, която стартира на Игрите и станах втора. Мнозина искаха да се снимат с мен, раздавах автографи, беше доста вълнуващо и запомнящо.
- Някой не ти ли поиска телефонен номер, скайп, фейсбук?
- Имам си приятел. Гледах и състезанията по други спортове – вдигане на тежести, художествена гимнастика, ръгби. И нещо типично за момичетата и жените - заминах за Нанкин с един куфар, а се прибрах с два.
– Имала ли си някакви по-сериозни контузии?
– Не, дано и нямам.
– Как гледаш на нововъведенията в Олимпийските игри? Вече имаме Младежки, през тази година ще има Европейски олимпийски игри…
- Малко странно, предполагам, защото са нови, тепърва навлизат и се утвърждават. Според мен на предстоящите Европейски олимпийски игри не е помислено достатъчно добре за точкуване, евентуална ранглиста, въобще тези стимули, които биха направили тези игри по-атрактивни. Най-общо казано – непознато, но с амбиции да се наложи в спортния календар.
- Гледаш ли към Баку?
- Очаквам да вземем медали, а дали аз ще участвам, не мога да кажа. Тепърва ще се боря за квота, но програмата ми още не е уточнена. Изникна и още един проблем – в момента нямам личен треньор, с когото да работя.
– Гледаш ли към същинските Олимпиади?
– Разбира се, но дали за Рио де Жанейро или следващата времето ще покаже. Аз тепърва навлизам при девойките, а какво остава за жените. Но без съмнение съм се амбицирала да участвам в Олимпийски игри. Не мисля, че има спортист, който да не мисли за тях.
– Как тренираш в Сливен? Спортното училище на кого е подчинено – на общината или на държавата?
– Общинско е, ръководителите се стремят да предоставят добри условия за учене и тренировки. Всеки знае, че в момента е трудно. Имахме проблеми с отоплението, но мисля, че този проблем се уреди. Аз съм на индивидуален план на обучение, за което съм благодарна на учителите си. Усилено изучавам английски език, това също ми е приоритет.
– Предполагам, че няма да изоставиш своето образование.
– Да, разбира се. Но не съм сигурна къде искам да продължа.
– Как се виждаш след 10 години?
– Ами като вече участвала на Олимпийски игри, с медал, който да крепи кариерата ми, и успешна бизнес дама. Също и като треньор на малки деца.
– Не те ли блазни работа в силови структури или специални служби? Доста бивши спортисти намериха ново поприще в редовете на МВР, МО, НСО.
– Не.