Равносметката на 35-те години преход

За 35-и път отбелязваме датата 10 ноември. Отбелязваме, а не празнуваме, както беше в началото. Това е така, тъй като през годините тази дата беше възприемана по различен начин от различни социални групи: за едни беше начало на освобождението на „оковите на социализма“ („комунизма“ или „тоталитаризма“), за други беше загуба на осигурена работа, колективен живот и социална сигурност. Различното отношение е нормално, защото в обществото винаги са съществували различни виждания и интереси, на чието противоборство се дължи човешката еволюция в една или друга посока.
Ще започна с големите надежди, с които огромен брой българи посрещнаха промените. Тогава изглеждаше, че излизането от еднопартийната система, наложила монопол върху властта, идеите и мисленето, ще даде възможност за свободомислие, предприемчивост, инициативност и самостоятелност. Затова през първите години след 10 ноември 1989 г. надеждите поддържаха духа и вярата в по-доброто бъдеще. А появилите се бързо уродливи явления, съпроводили различните свободи, се възприемаха като временни проблеми на трансформацията, докато не се утвърди демократичното и богато общество, на което се надяваха както започналите прехода комунистически дейци, така и обикновените хора, мечтаещи да пътуват свободно и да пазаруват от красивите и пълни със стоки магазини, които виждаха в западните филми и по време на екскурзиите и командировките „на запад“.
С течение на годините обаче се оказа, че след първия период на непримирим двуполюсен модел

политическото ожесточение не изчезна

а в него се включиха и механизмите на държавното насилие, политическият плурализъм се оказа прикритие за стремежа към богатство, което при тоталната държавна собственост можеше да се постигне предимно с криминални средства, независимо дали става дума за чист бандитизъм или „цивилизована“ кражба на държавно имущество. Започна закриване на предприятия, появи се непознатата преди това безработица и въпреки че пазарната икономика скоро осигури пълни магазини, то възможностите за ползване на благата се оказаха не за всички, а за онези, които спечелиха от преминаването от социализъм към капитализъм (неслучайно през първите години се употребяваше не тази дума, а неутралното "пазарна икономика").
Но трябва да припомня и това, че мнозинството българи съвсем доброволно и съзнателно с гласовете си избраха България да върви към капитализъм. И ако първия път през октомври 1991 г., още не беше ясно за какво става дума, то втория път – през април 1997 г., нямаше съмнение, че сме се насочили към пълно господство на пазара (неолиберализъм) и разграждане на социалната държава, останала от социализма. Това искаха масовите протести през януари-февруари 1997 г. и това включваше програмата на победителя в изборите Иван Костов, макар и съставена от хубави думи. Не зная какво мислят сега онези 2 223 714 души, които преди 27 години гласуваха за ОДС, това си е тяхна отговорност за последвалото ускорено преминаване към капитализма. Разбира се, днес има немалко хора, доволни от тогавашния си избор и от сегашното си положение, защото са станали толкова богати, колкото беше немислимо за когото и да било при социализма. Но те със сигурност са по-малката част от българите.
И ако днес трябва да направим равносметка на постигнатото след 10 ноември 1989 г., тя би изглеждала така:
Действително беше ликвидирана цензурата - вече всеки може да говори каквото си иска без опасения, че ще бъде арестуван. Въпросът е, че може да го прави май само в социалните мрежи и неголеми интернет-издания, при това с пълното съзнание, че

гласът на недоволните българи
 
не може да промени нещо. Действително беше възстановен политическият плурализъм. На мястото на единствената партия-държава гражданите получиха възможността да се самоорганизират в различни партии. В България се създадоха няколко десетки партии, но с финансови и властови възможности разполагаха само няколкото, които почти неизменно присъстват в парламента, без да предлагат истинска обществена алтернатива. Политическият плурализъм демонстрира ограничеността на парламентарната демокрация, която остава зависима от големите икономически интереси, докато нарастваща част от гражданите не се чувстват представени от нито една партия, затова и не си правят труда да гласуват. Разочарованието от политиците е толкова силно, че в днешна България думата „политик” стана обидна, а дълбокото разочарование тласка хората към ирационално търсене на „месия”.
Действително бяха ликвидирани привилегиите за величията от БКП и техните семейства, но в новото общество се появиха нови елити, които не се подчиняват на общите правила и имат неизмеримо по-големи права от редовия българин. Разликата е, че днешните привилегии се дължат освен на участието във властта и на дебелината на портфейла, сиреч от тях се ползват новобогаташите, появили се незнайно откъде, но благодарение на дейности на границата или отвъд границата на законното.
Действително беше ликвидирана комунистическата идеологизация в образованието, учители и ученици получиха правото да избират учебници, да се учат и работят в държавни или в частни училища. Но много скоро отново беше наложен идейно-политически канон, само че този път антикомунистически. А държавата, съобразявайки се с новите пазарни принципи, започна да „оптимизира” образователната система, като закрива училища в села и по-малки градове, което затрудни достъпа до образователната система и обезлюди тези селища.

Само добро пожелание остана лозунгът:
"Пазарна икономика – да, пазарно общество – не."

Непрекъснатите реформи не повишиха качеството, а разрушиха образователната традиция. И резултатите не закъсняха: в университетите идват малка група високо образовани и огромен брой все по-неграмотни младежи. За съжаление, и в образованието критерият за успех често е портфейлът на родителя.
Действително бяха ликвидирани унизителните ограничения за пътувания в чужбина и сега българите могат да пътуват из цял свят. За богатите се създадоха неподозирани възможности за екзотични забавления, екскурзии и почивки. Но за голяма част от българите екскурзиите в чужбина останаха или финансово непостижими, или се трансформираха в принудително търсене на временна или постоянна работа в непрестижни сектори в други страни в т.нар. икономическа емиграция. На практика свободата на пътуване превърна стотици хиляди българи в гастарбайтери.
Действително беше дадена свобода на частната инициатива, благодарение на което се появиха множество бизнесмени. Но оттеглянето на държава от икономиката доведе до закриване на предприятия, почти всички големи заводи затвориха врати и днес стърчат техните руини, а стотици хиляди работници и специалисти загубиха препитанието си. Новосъздадените предприятия наистина вече са модерни, но малки и обслужващи големи чуждестранни производители. Накратко: през изминалите две десетилетия България с бързи темпове се деиндустриализира, а развитието ни се дължи на сферата на услугите, откъдето идва и нарастваща част от БВП.
Действително органите на реда вече не са идеологически страж, гражданите не се преследват за изказвания срещу системата. Но разпадането на силите за сигурност доведе до размиване на границата между законност и престъпление, до изграждането на непознати за България престъпни структури и до превръщането на престъпността в неотменна част от всекидневието, до подчиняване на полиция, прокуратура и съд на нерегламентирани структури.
Действително бяха ликвидирани принудителните мерки за увеличаване на раждаемостта от рода на ергенския данък и жителството, но настъпилата свобода и масова миграция и емиграция задълбочи демографската криза и изправи България пред перспективата да се превърне в страна на изчезваща нация.
А тъй като 35 години са твърде много, за да разчитаме на нашите спомени и чувства от онова време, ще се обърна към

мненията на младите хора – студенти

с който преди години направих анкети за социализма и прехода. Ето някои от мненията на тези млади хора, родени и израснали в годините на промени. По техните думи: „Свободата… остава само в редиците на властта. Народът е ощетен във всяко отношение (здравно, финансово, социално)”; „Не живеем в демокрация, а в смесица от слободия и плутокрация”; „Развива се посткомунистическо олигархо-капиталистическо общество без идеали и с извратена ценностна система”, „Една привидна демокрация”; „Чудесна, но недъгаво реализирана идея”, „Народът няма право на избор”, „Наивни са били надеждите за по-добро бъдеще”; „Държавната собственост изведнъж става частна, придобита от хора, които го правят с насилие, тъй като другият път е по-дълъг”; „Всичко, което е било построено с тежък труд, е унищожено за няколко години. Не говоря само за промишлеността, но и за образованието, общата култура”; „България се отваря към света, но си проправят път корупцията и анархията”; „Символите на този преход в България са хора от подземния свят, криминални елементи, които са се превърнали в представителна извадка на обществото или герои в очите на българина”; „Хората масово остават без работа, гладуват и се борят с някаква малка символична сума, за да оцелеят”.
Така в огледалото на младежките очи можем да видим суровата оценка за провалите на прехода. Но пак в един от студентските съвети се крие и надеждата, че нещата могат да се оправят, „когато повярваме, че самите ние сме държавата и от нас зависи дали ще има промяна”.

Клуб 24 май, със съкращения