Поезия
"Ешафодът" на Ивайло Диманов
/ брой: 291
Този популярен наш журналист, писател и бард стана осезаемо част от българското литературно пространство може би през 1990 г., когато се нареди сред лауреатите на доста престижния навремето литературен конкурс "Южна пролет".
Ивайло Диманов ни впечатлява напоследък и със сериозната социално-гражданска ангажираност в своята поезия, но паралелно с това той никога не остана чужд и на естествените човешки преживявания, заселени с неизбежните болка и страдания, породени от потиснати и неосъществени интимни пориви. Именно от тези драматични сътресения в любовта е пропита и най-новата му поетична книга "Ешафод", която попадна неотдавна в ръцете на неговите почитатели. Тя е дело на столичната ИК "Сатори КО".
Още от първите стихове усещаме, че се докосваме до високите градуси на човешката интимност, помрачавана от много тъга, от която извира непрестанно копнеж за нежност и топлина. Поетът сравнява своята осиротяла душа със Самарското знаме, съшита от повече кръпки дори от дрипите на уличния клошар. И неслучайно възкликва развълнуван болезнено:
Ще я дам на отсрещния бутик срещу Лувъра
за бутилка бордо със Саган.
Цяла вечер на "Плас Л'Етоал" ще танцувам
уморен от любов и тъга.
("Добър вечер, госпожо Тъга")
Подобна емоционална минорна обагреност битува и в много други творби на автора, но никога не угасва надеждата в могъщата възродителна и живителна сила на любовта. Затова и поетът я издига на най-високия пиедестал:
Аз съм влюбен
в една простосмъртна богиня.
И това е достатъчен повод,
за да бъда щастлив.
("Камикадзе")
Ала вярата в светлото, красивото нерядко отстъпва място на огорчението, съмнението и отчаянието, от които се задъхват стихотворенията му "Любов", "Ловецът на мълнии", "Килър" и др. В други пък откриваме обичайното присъствие на ужасяващата и угнетяваща самота - "Жива вода", "Самота", "Покаяние". Има обаче и стихове, в които елегизмът се стопява от обнадеждаващи мечти.
Разноликият емоционален интимен свят на поета не е лишен и от тъмните краски на днешната арогантна действителност, чието язвително присъствие откриваме и в стихотворението му "Ешафод". Тази своеобразна малка поемка, кръстница на стихосбирката, всъщност разкрива цялостната творческа, философска и човешка същност на поета и неукротимата му гореща устременост към спасителната мисия на любовта:
Развържи ми очите, палачо,
да я целуна за сетен път.
Без обич тоя свят е кръгло сираче.
Сбогом, скъпа!
Любовта е най-сладката смърт.