Завръщане към стойностите

Мирослав Миндов

"Хората, с които живях" от Дойно Дойнов е емоционална книга, за която, колкото и да се говори, няма да е достатъчно. Написана е с обич към хората и строителите на многотомната история на българската държава. Завръщане към дълбоките корени на живота, гласове на близки хора - съвременници, учители, приятели, другари, хора от науката, литературата, културното наследство, историята...
Авторът се разделя с детството, с родната къща, с празниците в село Буново, с коледите, с молитвите на баба Мария, с благословиите на баща си. "Аз почитам слънцето, водата и земята. Небето е моята църква". С грехове и завети на дядо си Дойно "Аз деля хората на кадърни и некадърни. От хайдушко имане хаир няма. Пролята кръв и сторен грях не минават ненаказани." Господи, колко много легенди за Филип Тотьо и Левски, приказки от даскал Киро и поп Христо, за средногорски пътеки на партизани - страховити нощи, когато Балканът спи, когато запяват глухари и вълк единак вие срещу месечината и в хор му отвръщат вълчи глутници.
Студентът Дойно Дойнов на първа лекция по история в IV аудитория на Софийския университет. Петнадесетина студенти в групата, от които повече са момичета - Лазарова, дъщеря на големия скулптор Иван Лазаров, Вера Мутафчиева - дъщеря на историка Петър Мутафчиев, Траян Радев - син на великия историк и публицист Симеон Радев, и една многолика галерия от имена на студенти, професори - човешки характери и съдби. Синове и бащи - драматична епоха на котерийни борби за наука, творчество по високите етажи на университетската стълба и прекършени съдби. Прощаване с чудесни таланти - най-надарени вече с професорска титла. Студентски незабравими години - глад за знания, книги, изкуство, театър, музика, концерти, изложби. Захари Стоянов, Тодор Влайков, Стоян Загорчинов, Фани Попова - Мутафова, Елин Пелин, Йордан Йовков, Достоевски, Арцибашев, Ницше, поезия. Средновековна българска миниатюрна живопис, избрани съчинения на Стасов, картини от Вешин, Гюдженов, Борис Денев, Майстора, Дечко Узунов, срещи и дружба с Петър Динеков, Веселин Андреев, Михаил Маджаров. Лекции на академиците Димитър Косев, Александър Балабанов, Спиридон Казанджиев. Оживяват образи на бъдещи учени. С голяма любов авторът навлиза в душевността на именити учени на древна и съвременна България, археолози от вчера и днес, преродени възрожденци Асен Василиев, Иван Венедиков, Велизар Велков. Четем за Чудомир - вълшебник на словото от народната нива, ревностен пазител на читалище "Искра", директор на музея в Казанлък. Впечатляват ни любопитни факти от "Дневника" - "времена и хора, духани и носени от вятър, от който няма завет  - обидна ирония и закачлива шега към своите герои и с яд към самия себе си. Той не само ни учеше, той ни моделираше - археолози, историци, музейни специалисти и галеристи, художници, писатели и журналисти". Каква трагична мълчалива скръб с великия възрожденец след погребалната катафалка!
В тази книга Дойнов помества интервю за акад. Димитър Косев - своеобразен творец и новатор в българската историческа наука през втората половина на ХХ век. От това интервю научаваме драматични събития в живота на големия учен и неговата многотомна история за България. "Вярвам на по-младите колеги - пише Косев - не само като по-образовани, но и като по-системни и освободени по дух!" Силни са страниците, посветени на археолога Георги Китов. Емблематична фигура, най-популярният, най-успешният в откриването на древна тракийска цивилизация. В книгата четем също така за проф. Николай Генчев - най-свободният от поколението, живяло в условия на политически режим, инакомислещият професор, търсещ своето верую в изминалото и ново време, остроумен иронизатор и вечен опонент на политиците, вчерашни, днешни и утрешни.
Дойно Дойнов е в центъра на всички международни изложби и чествания в дните на 1300-годишнината на Българската държава, в основните екипи - организатори по възстановяването на Царевец, съхранение блясъка на панагюрското, врачанското и варненското съкровище, на тракийското злато в цивилизования свят, музеите в Рилския манастир. Не забравя никого от историците, музейни работници и като професор, историк и учен, председател на Фондация "Васил Левски" работи вдъхновено по опазването и съкровената памет на великия син на България Левски. С голяма любов разказва за Анчо Анчев - един от правоверните Сизифовци на музейното дело в България.
В книгата четем за силната дружба на Дойнов с Петър Динеков - крупна фигура в българската култура, учен, литературен историк, фолклорист, Ботевед, славист, но преди всичко хуманист. Книжният фонд на когото наброява 14 296 заглавия, страстен борец за чистотата на българския език. Динеков с болка се разделя с най-близките си приятели в България, с дом, с домашни, роднини и приятели, с реката и стария дъб на високото.
Дойнов разкрива с дълбока човешка проникновеност и психологична чувствителност образа на Людмила Живкова, носеща в душата безсмъртния огън на 1300-годишнината на българската държава "Ударете камбаните на детските души, пуснете лъчи към Космоса!" - звучат и днес нейните предсмъртни думи.
Дружбата му с Марко Семов е уникална като преживяване, велика съпричастност в творчески мигове, поетично начало в душата на писателя, неговия свят от общочовешка нравственост, образи и човешки съдби, България в центъра на огромно творчество и съдбовна мисия на писател.
"Напиши за драмата в часовете, когато мъжете се сбогуват. Ако са били мъже през живота си, да останат такива. Пиши за майка си - майките са навсякъде и във всичко" - бяха неговите думи към мен.
И като финал Дойнов написва няколко стиха от ученическите си години.
     "Кой ме буди? С душата си долавям,
      пак при мен дошла е мама!"
"Хората, с които живях" е ценна книга. Тя ни връща към сложно време, години, в които живеят и творят немалко бележити строители на българската култура, история, археология, литература, музейно дело, изкуство. Звучи в душата на Дойно Дойнов посланието на Омуртаг:
"Човек и добре да живее, умира и друг се ражда! И нека тия, които дойдат след нас, да видят направеното и да му благодарят!"
А има и други послания в тази книга - Протагор "човекът - мярка на всички нещо", Гьоте "за щастието да се върнеш към началото", Симеон Радев, Ефрем Карамфилов, Тончо Жечев, Марко Семов... това, което остава за поколенията вечно.
За достойните, кадърни хора на България, разказвай с цялото си сърце, с обич и признание!