В търсене на духовни водачи

Симеон СМИРНОВ

На Ото фон Бисмарк се приписват следните мъдри думи: "Битката при Садова я спечели пруският прогимназиален учител". Става дума за битката при Кьонигрец, която е най-голямата в Австро-пруската война от 1866 г., като точно тя повлиява радикално за хода на войната. 

Защо Бисмарк акцентира върху личността на  прогимназиалния учител и прогимназиалния ученик, а не върху обучението в армейските висши училища? Много просто - дисциплина, уважение, родолюбие, взаимопомощ, себеотрицание, достойнство, морал и чест като част от човешката ценностна система се изграждат в ранния етап на обучението в училище. Това е основата, на която стоят гимназиалното и висшето образование и се развива една държава. Българското възраждане е към края си по време на битката при Кьонигрец, като четири години след нея, след десетилетия борби, през 1870 г. българите в Османската империя виждат с очите си султанския ферман за учредяване на Българска екзархия, голяма самостоятелна църковна област начело с екзарх. А духът на Българското възраждане отново идва от средите на българските учители и православни свещеници, наричани от народа ни с голямо уважение и любов апостоли и отци. Образите на възрожденските ни учители, революционери, духовни водачи, журналисти и свещенослужители много често се преплитат в биографиите на отделни исторически личности, като Васил Левски, Христо Ботев, Паисий Хилендарски, екзарх Антим I, Георги Раковски и много други родолюбиви българи. Те печелят вековната битка за извоюване на българската свобода и независимост, за да се говори в Европа в началото на XX век  вече за "българското икономическо чудо".

Каква е картината в България през втората декада на XXI век обаче? Един бърз щрих. Фрагментирана, многопартийна система, която води до рулетка от избори и вкарва държавата в тежки изпитания и кризи. Народни представители от различни партии, които в немалко случаи нямат уважение едни към други, като публично използват езика на омразата пред камерите в Народното събрание. Показвайки на народа си, че джентълменството и финесът на парламентарния език са отживелица и са част от антицивилизационния модел на пандемичния и войнолюбив XXI век. Народните представители са представители на народа и какъвто е народът и неговото възпитание и култура, такива ще бъдат и те, логично. Защо така обаче се получи и къде е силата на българския учител, професор и преподавател? Има я тази сила, но тя, за съжаление, е притисната и ограничена до нивото на цензура. Затова днешните преподаватели, с малки изключения, нямат устрема за живот на възрожденските ни духовни водачи. Тъжно, защото така няма как да се спечелят житейски битки от прогимназията на Бисмарк, Априловската гимназия на Васил Априлов или Софийския университет на братя Христо и Евлоги Георгиеви. 

В днешно време приемат в Алма матер студенти в правния факултет с изпит от матура, а не от кандидат-студентски изпити, на които да се покаже едно доста по-високо ниво на образователна компетентност. Комерсиализацията на образованието у нас, без да се поставят за нея някакви ограничителни линии, води до естествен нихилизъм в обществото. Могат да се наблюдават ярки тенденции на общуване при различните поколения от най-ранна детска възраст от детската градини, през средното до висшето образование, където всеки иска да попречи на другия, да натопи, да провокира, да го обиди... Колкото и да говорят преподаватели, учители или професори на своите възпитаници, че "Съединението прави силата" и да си помагаме едни на други, за да бъдем едно цивилизовано и по-добро общество, без възпитание на децата от родителите и преповтаряне на тези ценности и морал в семейната среда, учителите винаги ще бъдат неправилно обвинявани в какво ли не. Дори и в "злодейства и престъпления". Добре, че не живеем през XV век, по времето на ректора на Пражкия университет Ян Хус, защото съм убеден, че щеше и сега някой преподавател за истините, които казва, да бъде изгорен на клада.

Знам, че веднага ще полетят стрели към мен от онзи "родителски факултет" по всеобщо мирово знание, как не съм прав, а не от онези български  семейства, които обратно на тях полагат сериозни грижи за възпитанието на своите деца. 

Не е нужно да си родител, за да си духовен водач и добър учител, примерите от историята са много. Както и не е нужно да си учител или духовен водач, за да бъдеш истински герой-родител. Ако повече хора разберем това, все още има някаква надежда за оцеляване на обществото и цивилизацията ни в един по-нормален и добър свят. Да видим какво ще стане...