Какъв пример даваме на учениците?

Мирела Иванова

Традиционно преди всеки 15 септември изпадаме в някаква шизофренна говорилня за бъдещето на децата ни. Но някак си все подминаваме същностния въпрос, а именно, че всеки образователен модел е минипроекция на обществения.
Ако трябва да бъдем честни, новата учебна година за децата ни започва в условия и режим на някакво масово обществено изпушване. Напълзяни от кризата, обеднели и изнервени родители, образование в несвършващ ступор от несвършващите в него реформи, отчаяни и немотивирани учители и още по-немотивирани от предстоящето ученици, за които се предвижда да получават оценка за поведение по всеки предмет в края на всеки срок.
Питам се какво трябва да е усвоил хипотетичният идеален ученик, преминал през целия курс на българското средно образование? Начин на мислене, който да го води целеустремено напред в осъществяването му? Добра обща култура или поне елементарна грамотност? Чужди езици? Разумни прагматични умения? Толерантност и умение за добра работа в екип? Или пък дисциплина и дори послушание?
Естествено, идеалният обобщен образ на ученика съществува само теоретично, в документите, наредбите, законодателните инициативи, а те рядко си позволяват да надникнат в детската и юношеската същност, в привидната невинност на проблемите, с които израстват децата ни.
Хаотичното експериментаторство в образованието е умален модел на държавата ни. Невъзможно е да изискваме учениците да обитават една норма в клас и да пребивават в противоположната извън училище. Не е тайна, че и на улицата, и в класните стаи тартори и авторитетни фигури не са добрите, възпитани и ученолюбиви деца. Също както в обществото не преуспяват почтените, много образовани и спазващи законите и моралните норми граждани. Осмокласникът например, който бяга от час, за да пуши и пие бира, е проекция на новобогаташа, прегазващ с огромния си джип всяка нормалност и общовъзприето правило.
Въпросът с дисциплината е комплексен и е направо безумие да изискваме послушание от децата - ако часовете са интересни, ако мислещите биват поощрявани, ако преподавателят се вглежда и съобразява с различието на децата и обича професията си, то дисциплината в час вече е създадена.
Защото дисциплината е осъзнат респект пред утвърдената норма, а не нагнетен страх от наказание. Нагнетените страхове у децата ни днес и без това са твърде много и най-лесният начин да се справят с тях е бягството, във всичките му конкретни и абстрактни измерения.
Затова и зад фасадата на тържествата в този ден ни се ще да прозира убеждението, че първо сме длъжни да предложим добър обществен и образователен модел на учениците, а след това да изискваме от тях... Хеле пък неща, в които ние, възрастните, засега се проваляме. Може да е и заради овчето ни послушание.

Назаем от "Дойче веле"