Знамето

Юлия Пискулийска

Едно дете се е качило на височко в градинката на "Кристал". Размахва трибагренка ни срещу реката на недоволството, заляла "Раковска". И крещи. В потока на събитията виждам и други детски лица - телевизионно интервю с един малчуган ме връща към старата тема за примера: които и каквито да са родителите на това дете, те са му внушили определени думи за всичко, което се случва. Думи, които детето едва ли разбира. Но повтаря. Повтаря с онази сериозност, която превръща децата във възрастни. Но която за мен разкрива една стръв, присъща на войната. Война, замаскирана със смях и танци, с веселие и иронии. Бутилките и камъните са малките гранати, които избухват несполучливо тук-таме. Свирките и плакатите са мирните пушки, които трябва да улучат...
Кого да улучат? Кой е врагът? Кой стреля и по кого...
Не само улицата живее с думите и въпросите. Няма дом, който да не осъмва и замръква, всеки по своему, с питанки за хаоса и за утре. Но се говори само за онези, които са на улицата. Някой ги брои. Някой ги дели - едните били интелигентни, другите били организирани, третите... и т.н. Защо някой не преброи останалите, които не искат с крясък и лозунги да се решава бъдещето им. Какво ще е съотношението между улица-дом, ако всичко се построи с числа?
И въпросът съвсем не е в това, че съм "червен боклук". Ако се абстрахирам от тази си принадлежност, пак бих била оскърбена от начина, по който се характеризират много и достойни хора. Защо отново се поставя общ знаменател - и всички поддръжници на социалистическия идеал са окичени с един такъв етикет? Защо непрекъснато трябва да ни се вменява, че сме лош човешки материал - като народ, че сме още по-лош - като членове на партия? Това е нечистоплътна война и шпагите й нараняват не просто отделни личности. Това е войната на думите. Но щом тя е така безмилостна, какво ни очаква после? После, когато думите се окажат недостатъчни за настървените от улицата?
Въпросът за хляба остана някъде встрани. Исканията се събраха в някакъв протест въобще. Не, това не са искания. Просто е протест, който иска детронация. Веднага. Сега.
Всеки има право на позиция. На глас. Затова мнозина от останалите по домовете си казват - ами да, това са нормални хора, интелигентни, нека ги чуем. Но как да ги чуя и как да разбера кои от тях са "нормалните" и така интелигентните, щом денонощно в центъра на София пищят свирки и има крясъци? Какво да помисля за рейсовете, които са докарали като опора за част от шествието?
И както тази улична война шестваше из София в по-късни часове, в ранните часове се появиха възрастни хора с баджове. И ордени, ордени... за баджовете почти не оставаше място. Ветераните от войната имаха конгрес. Тези хора, оцелели в битка за мир, прекосяваха същите пространства на "Раковска". Съдбата поднася такива контрасти. Такива предизвикателства за размисъл. Но ако достолепните орденоносци имаха своя враг и искаха да спрат убийствата и кръвта, да спасяват живот, да омиротворяват, нашите шествия сега водят своята война и вървят устремено - но не мисля, че знаят към какво вървят. Не мисля, че имат своята стратегия, своята тактика - и самоотверженост. Те просто протестират и не бих казала, че това е в истинския смисъл социална мисия. Просто искане за "промяна" не означава промяна. Действието започва с протеста и завършва с него. Излизайте, излизате на улицата, зове един интелигент. И друг. Но улицата не е театър. Там наистина се случва онова, което един писател или един актьор поставят на сцената. Реалността не е пиеса. Но и тя има сюжет и някой трябва да види кое как е разположено в нея.
Тази война погубва всички ни. И всичко, което имаме. Една много простичка илюстрация за характера на протеста: отивам в магазина и искам да кажа, че ми трябва нещо... например - сирене. Но не съм наясно какво ще е то - и започвам - овче, не краве, не синьо, не... И така нататък. Не съм решила дали ще правя баница, омлет, супа със сирене... Но стоя пред тезгяха. Ей така, докато реша.
Никой не възразява срещу демократичните протести. Но се питам какъв е смисълът, когато няма ясни искания - исканията са въобще. Питам се доколко протестиращите познават законите. И затова ми се струва, че в писъка на недоволството се погребва наистина демократичното и реално осъществимото.
В една страна сме. Нашата. Кой е нашият враг? Не заставаме ли сами срещу себе си с непрекъснатите обиди, обобщения, хаотичност... С невъзможността да се чуваме. С инерцията на отрицанията...
И докато тази улична война съществува, ние все по-малко имаме възможност да съществуваме. Блокира се всичко, което представлява една държава.
Огромната ми болка е заради същия този трибагреник, който малкото момче размахваше над главите на протестиращите. Кой каквото иска - иска го с развятото българско знаме. Партии го издигат високо. Бащи. Майки, Баби... Невръстни деца. То е в ръцете на всякакви хора. Този символ е преекспониран. Всеки преследва своя цел - но под сянката на българското знаме.
А може ли един пряпорец да е един за всички ни - ако сме застанали един срещу друг? Знамето е свято - и е на България. В освободителната война това знаме не е попадало в чужди ръце. Български флаг не е попадал при враг.
Оставате българското знаме за онзи миг, когато всички ще застанем единни под бялото, зеленото, червеното. А дотогава - нека всеки на своя плакат да изпише ясното и категорично: "Аз настоявам за..." или "Аз предлагам..."
И знаме да е съвестта.