СЛУЖЕБНИЯТ

Имам алергия, а и не само аз, към децата на т.нар. партийна номенклатура. Не към всичките - много от тях в тия завързани постгодини въпреки "демократическия натиск"  не се отказаха нито от стореното от бащите им, нито от идеите им. Наплодиха се обаче "деца на наши другари", родени в чужбина или живели зад граница (във времената на несвободното придвижване на хора от Изток към Запад), пратени да се очовечат в елитни университети по света, получили там знания и научни звания, за да седнат на креслата около властовата трапеза. Та тъкмо те още на 10 ноември 1989 г. забравиха, че са такива, каквито са, тъй като бяха дундуркани от партията родна и тайните служби, на които служеха беззаветно родителите им. Към тая група, в която ярки представители са Евгений Дайнов, Иван Кръстев, Иво Инджев, Пламен Цветков и др., нормалните хора изпитват непоносимост. Не може да бъде иначе - такава е естествената човешка реакция към хамелеоните, нагаждачите, конформистите, дори това, че някои от тях отричаха Бойко Борисов и неговата клика, не може да промени чувствата към тях, тъй като не се забравя голямото политическо салтомортале, което направиха.
Към тази порода екзотични екземпляри на протодемокрацията принадлежи и назначеният служебен премиер и външен министър Марин Райков, който има богата биография: членство в БКП (не знам дали няма и книжка от БСП), после - заместник-министър на Надежда Михайлова, посланик в Париж от сините и по времето на Сакскобургготски, после зам.-министър на Младенов в еднопартийното правителство на ГЕРБ и отново посланик в Париж. Как да хвана вяра на думата "безпартийно" в речта му: "Това правителство е безпартийно. То е тук, за даде гаранция, че вотът ще се състои по правилата", след като той така често сменя партийните станове, на които да тъче кариерата си. А и един куп министри са телепортирани от номенклатурата на ГЕРБ. Та е прав Лютви Местан да отсече: "Това е вторият отбор на ГЕРБ". Нашенци казват: "От краставо магаре чул не земай!", но кой да чуе. Пък и стана ясно защо Райков благовидно дипломатически отряза Станишев за исканията му да се направи оценка на предходното правителство. Как няма да го отреже, като Плевнелиев му спусна задача да асфалтира магистралата, по която Бойко да се върне на бял кон. Но с този отказ Райков почна да реже клона на собственото си правителство, а под дървото зее ров, пълен с далавери и "калинки".
  Бащата Райко Николов, стар дипломатически вълк, потрива ръце доволно: "Синът ми ще защити докрай националния интерес, както е правил това досега". И майката Лидия добавя, че синът й е голям патриот преди всичко. Чудати разбирания за патриотизъм! Защото, ако е в интерес на България да се спре всякакво руско влияние, да се ограничат до крак всякакви руски проекти, Райков го е правил и няма да се поколебае да го стори и сега. Затуй стана герой на книгата "Течна дружба" от Иво Инджев, който го похвали, че умеел да казва "не" на "бившата ни колониална владетелка".
  Ако е в национален интерес потомците на тракийските бежанци никога да не получат възмездяване за отнетите им насилствено имоти, Райков се е потрудил доста да им попречи и ще продължи да угажда на Турция. По-паметливите помнят, че през 2010 г. той, тогава зам.-министър, се разграничи от Божидар Димитров, тогава министър, който заяви, че условие за влизането на Турция в ЕС са компенсациите за тракийските българи. А тракийската организация официално го определи като "национален предател и туркофил", "застанал на страната на турската държава".       
  Ако е в интерес на Отечеството да не се признава арменският геноцид, Райков е съдействал за това и пак ще съдейства, само и само да не разгневим Анкара, въпреки че поругаваме и историята, и истината.    
  Единствената обвързаност, която може да афиширам, е обвързаността с България, заяви служебният премиер. Родолюбието не се мери на теглилка, нито пък се декларира, то се доказва. Райков забрави за обвързаността си с Плевнелиев, комуто в нарушение на закона уреждаше предизборни срещи в Париж, и с Борисов, когото съветваше тайно по време на кметуването му.
  Станаха "фраза на седмицата" думите: "Чухме протестиращите, нека сега да дадем думата на мълчаливото мнозинство от българския народ". Изказ не съвсем дипломатичен, за да се изтърси на улицата от устата на дипломат от сой. Протестите затихват, по площадите се раждат разни партийки, подхранват се властови амбиции, та едно-две такива недипломатични изказвания могат да се превърнат в буре с барут, което да възпламени отново "гнева на мравките".