Предстои ли закъсняло легитимиране на Путин?

С най-новия си коментар Димитри Иванов ме подсети за една от книгите, разтърсили ме в детската ми възраст. В повестта "Воля" на Митко Ст. Горчивкин героят е юноша, загубил ръцете си до китките от гърмяща играчка, хвърлена по време на бомбардировките на София от англо-американската авиация. С изключителна сила на характера момчето се научава да се облича и храни, да пише и рисува, дори завършва керамика и става майстор. Днес няма кой да повярва на тази история. Не на възможността младежът да си служи толкова добре с остатъка от ръцете си, а на това, че сегашните ни съюзници от НАТО някога са били способни на подобна мерзост. Димитри Иванов разказва как в собственото му детство пред очите му приятелче намира гърмяща писалка, която избухва в дланите му. Неведнъж е показвал и рапорт от военния архив, с който се уведомява тогавашната власт, че са хвърляни гърмящи играчки, но пак няма кой да повярва. Не е било така, защото не може да е било!
Ето как от историята се изтрива онова, което не е в угода на днешната политика. В София дори бе открит паметник на американските летци, намерили гибелта си в небето над България. Макар да са сеели смърт, тяхната памет също трябва да се почита. Има и международни конвенции за правото на военни паметници и гробища на загиналите на чужда територия войници. Но защо трябва да се демонтира или облива с боя Паметникът на Съветската армия? За него не важат ли конвенциите? Или се осланяме на версията, че англо-американските войници са разрушавали градовете ни като освободители, а съветските са дошли като окупатори? В такъв случай от кого може да са ни освобождавали англо-американците през 1941-1944 г.? Нали у нас не е имало фашизъм? И защо са снабдявали българските партизани с оръжие и боеприпаси, нали те са терористи? Защо някои от тях дори, рамо до рамо с нашите антифашисти, са загинали в бой с царската полиция, нали тя е изпълнявала законни нареждания на законното правителство?
И още: от кого сме спасили евреите в старите си територии? Ако е от собствената ни власт, приела нацистките закони и интернирала хиляди в лагерите, защо трябва да оспорваме Народния съд? А ако е от немското командване, защо трябва да третираме Съветската армия като окупаторка, след като е прогонила хитлеристките войски от страната ни? България влиза във войната още на 6 април 1941 г., когато германската армия напада от наша територия Югославия и Гърция. А присъединяването ни към фашистката ос е посрещнато с овации в парламента. Както и обявяването на война на САЩ и Великобритания. Вътре в страната се разгръща антифашистка съпротива, подпомагана не само от Съветския съюз, но и от тези две велики сили. А с освободителния поход на Червената армия на Запад и с отварянето на втория фронт от нейните съюзници, и България се включва във войната срещу Германия и армията й достига до Алпите. С дадените от нея 30 хиляди жертви не само измиваме позора от участието си в Тройния пакт, но и на мирните преговори в Париж успяваме да запазим територията си.
Тези истини липсват в посланията на повечето от днешните ни политици и в лексиката на изявяващите се като пропагандатори анализатори. Най-много да се каже, че комунизмът бил сменил фашизма, които били двете страни на една и съща тоталитарна монета. Така в завоалирана форма се признава фашистката практика у нас, но същевременно се отрича огромният напредък, който постигнахме при социализма. И който става все по-видим на фона на по-лошите социално-икономически показатели след четвърт век повторен капитализъм. Социализмът беше не натрапен, а желан от преобладаващата част от нашето население. Може би не толкова в първите му години, колкото по-късно, когато се почувстваха неговите плюсове. Но той нямаше как да бъде установен, ако при подялбата на сферите на влияние не бяхме останали в съветската зона. Ако имената и цифрите, надраскани върху салфетка от Чърчил на 9 октомври 1944 г. в Москва, не бяха приети от Сталин, и ако през февруари 1945 г. не бяха подкрепени в Ялта и от Рузвелт.
Сега светът отново е в напрежение. И подмяната на историята пак стана оръжие в ръцете на политиците. Като се почне от непоканването на Путин за юбилея в Освиенцим - нали дядото на Обама бил освободил концлагеристите! - и се стигне до бойкота на повечето европейски лидери на Парада на победата в Москва. Не искали с присъствието си да легитимират Путин и Кремъл. То и предшествениците на някои от тях мислеха същото за Сталин и през 1938 г. подписаха Мюнхенския сговор, с който подкрепиха амбициите на Хитлер. А после им се наложи не само да легитимират съветския ръководител, но и да се вслушат в тежката му дума при следвоенната подялба на света. Дано сегашните лидери бъдат по-прозорливи. Най-малкото да не забравят, че подмяната на историята води до нейното повторение.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info