Варварските дни на грабеж свършиха

ГЕОРГИ ТОНЧЕВ е роден през 1932 г. в  гр. Искър, Плевенска област. Математик, преподавал на няколко поколения в местната гимназия, на която повече от десетилетие е директор. Толкова е и кметският му стаж в общината до преломната 1989-а.


- Г-н Тончев, как се оцелява днес в малък град?
- С любов и инат. Родът ни е преселнически, както повечето тук. Не сме били заможни, но сме пуснали корен. През годините имах доста предложения за кариера в окръжния център, но отказах. Камъкът си тежи на мястото. Децата ми също останаха в Искър и не съжаляват. Животът в малкия град има своето очарование. За съжаление демокрацията тук се прояви в най-уродливите си форми. Общината е с над 30% трайна безработица, много хора емигрираха, други се попиляха по големите градове. Хората тук нямат препитание, а се разсипа и селското стопанство...
- Какво стана с промишлеността?
- Всичко е унищожено. От Завода за нестандартно оборудване няма и помен. В него бяха произведени всички херметизирани защити за метрото в София. Тук се произвеждаха касетъчни филтри за износ - няма ги вече. Имаше филиали на "Валентина" и други модни къщи, в които работеха доста жени... Днес работи само консервният комбинат, но с 10% от капацитета си. И зеленчуци вече не се отглеждат. Разсипването на селското стопанство е най-големият грях на държавата. Там, горе, не осъзнаха, че то изправи страната ни след войната. Заради липсата на правилна политика днес хората не гледат нищо и в собствените си дворове.
- За 25 години никой ли не е инвестирал в нищо?
- Пробваха няколко с дребен бизнес... Днес работи един цех за яйчен меланж. Има заети по програми на социалното министерство. Работа на парче... Замогнаха се неколцина арендатори - зърнопроизводители. Но говорим за 50-60 души заетост. А и това обогатяване не стана съвсем честно. В нашето землище около 5000 дка плодородна земя е без собственици. По закон тези земи следва да се стопанисват от общината, там трябва да отиват и приходите от ползването им, но...
- След 24 години стаж в училище как мислите, има ли деградация на системата?
- Това е консервативна система и така трябва да бъде. Случайните експерименти унищожават ценностната система на поколения. Децата не могат да бъдат обвинявани заради нашите грешки. Днешното поколение е по-освободено, но не е безотговорно. Преди месец ми се наложи да замествам колежка в гимназията. Влизам в час - вътре 5-6 ученици. Питам къде са останалите, а те ми отговарят, че било практика учителите да закъсняват след звънеца. Обясних им, че за моите часове правилото не важи и това повече не се случи. Споделих негодуванието си в учителската стая, надявам се колегите да са си взели поука. Учителят няма право да дава лош пример. Не знам как е в големите градове, но тук децата още имат респект. Не пушат в дворовете на училището и се отнасят с уважение към колегите.
- Гимназията в Искър има ли бъдеще?
- Децата намаляха. Днес има по една паралелка на клас, но не вярвам да вървим към по-лошо. Училището е известно с високото качество на преподаване. За повечето учители беше въпрос на чест да произвеждаме перфектно подготвени зрелостници, които да се реализират успешно. Младите ми колеги също са такива и почтено служат на професията.
В малкия град е важен духът. Наскоро събрах група от 20-30 души и възстановихме градския хор. Е, повечето сме пенсионери, но младеем и ни се живее заедно. Зад дуварите човек се губи.
- Как виждате утре малкия град?
- Трудното ще си отиде и хората ще намерят нов модел. Вярвам в младите. Даже в главата имам една формула, за да се оттласнем от дъното като начало. Събирам за това съмишленици. Ще започнем от възраждането на дворовете - да се отглеждат зеленчуци с договор за изкупуване. Оттам - консервната промишленост, трудовата заетост и... Лека-полека... Трябва и земя да се купи, да се възроди духът на истинската кооперация.
- Вярвате ли в държавата, очаквате ли, че тя ще помага?
- Варварските дни на грабеж и разсипване свършиха. За това ме е боляло най-много през годините. За държавата днес е достатъчно да спазва правилата на ЕС и да ги прилага справедливо. Непоправим оптимист съм за България.