Първата сълза на президента

Бяхме подочули още в предизборната кампания, че в миналото на Росен Плевнелиев му се е случвало да поплаква. Това никак не се отрази на престижа му, защото мъжките сълзи извират по-рядко и по-трудно и тъкмо затова са по-ценни от женските. Освен ако не са през голямото междучасие, когато някой те е шамаросал при кантона зад училището. За разлика обаче от премиера президентът едва ли е участвал в юмручни спорове в младежките си години. Бил е примерен ученик, дори и комсомолски секретар. В редките случаи, в които е проронвал сълза, сигурно е било по някаква много идейна причина.
Президентът не ни остави дълго да гадаем какво може да навлажни погледа му. Още в едно от първите му публични появявания репортерските камери уловиха капка в слепоочието му, която студът бързо превърна в ледено кристалче. Това се случи пред НДК, където е мемориалът на жертвите на комунистическия режим. "На 1 февруари 1945 г. 147 души от политическия елит на Третото българско царство получиха смъртни присъди от самопровъзгласилия се за народен съд. Тяхната смърт се налага като един от символите на репресиите срещу българския народ", заяви президентът. За съжаление Плевнелиев е прав само за датата и броя на осъдените. Съдът е  извънреден, но не е самопровъзгласил се, той е част от задълженията на нашата държава към великите сили - победителки в последната световна война. Решенията му са не репресия към народа, а присъда срещу онези, които привързаха България към хитлеристка Германия, гласуваха репресивните закони, обявиха война на САЩ и Англия, в резултат на които София бе жестоко бомбардирана, и изправиха страната пред загуба на територии и нова национална катастрофа.
Уви, имало е и невинни жертви. Но при подобни преобръщания на обществените пластове къде ги няма? В края на войната във Франция са осъдени на смърт 6500 души, в това число президентът и  премиерът, а многократно повече са избити без съд и присъда. Извънсъдебна разправа имаше в Италия, Белгия и другаде, нарочно отбелязвам държави от западната част на Европа. Видяхме какво се завихри миналата година и в арабския свят. Отговорното поведение в политиката е не да доведеш страната си до сблъсъци, а после да скърбиш за едните жертви, без да забелязваш другите. Важното е да управляваш така, че да избегнеш катаклизмите. Когато обаче това все пак се е случило, задължително е да мериш с еднакъв аршин и своите, и опонентите, особено пък ако си държавен глава.
Произнесъл съм десетки речи за делото на 9 септември. Говорил съм убедено за плюсовете на социализма, защото не само по субективни усещания, но и по обективни данни това са най-спокойните, най-сигурните и най-ситите години в историята на България. Винаги обаче съм отбелязвал и невинните жертви през този период. И никой никога не си е позволявал да възрази защо го правя точно на тази дата. БСП отдавна си е извадила поуките - и като партия, и като членска маса в по-голямата си част. Отдясно обаче това все още не се е случило.
На 3 август 1944 г. майор Годев реже езика на Стоян Лудев, секретар на Околийския комитет на комунистическата партия в Кюстендил. Освен него ловната рота убива още трима антифашисти, единият от които - Емил Шекерджийски, е национална величина. Днес името на главореза Годев е изписано върху мемориала при НДК, където Плевнелиев пророни първата си президентска сълза. Няма как това да е нормално! Разбира се, още при подбора на имената е била нужна поне минимум хигиена, за да се избегне кощунственото смесване на участта на невинните жертви със злодеянията на отявлените убийци. Но и Плевнелиев, ако иска не да разделя, а да обединява нацията, трябваше да говори не едностранчиво, а с подходящата за поста си непартийност на оценките.
За съжаление и президентът се оказа пленник на насажданата в прехода лъжа, че всичко у нас си е било наред, но се появили комунистите и съсипали и народа, и държавата. Насилието не е измислено, нито започнато от комунистите. Не те убиха премиерите Стамболов и Стамболийски. Не те започнаха репресиите срещу политическия опонент. И не за тях са думите на поета: "Клаха народа,  както и турчин не бе го клал." Което обаче не означава, че други поети нямаха основание да напишат тежки стихове за събитията след 1944 г.
Историята е прекалено сложна и противоречива, за да бъде представяна само като битка между добрите и лошите. При първата си президентска среща с миналото Плевнелиев отрони сълза само за  едните жертви. В правото си сме да очакваме втората му сълза да бъде на 9 септември. В противен случай ще го запомним като единствения държавен глава, отишъл на крака при мемориала пред НДК. Нещо, което дори и Петър Стоянов не си позволи, макар че навярно имаше и личен мотив да го стори.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info