Паметниците са, за да напомнят

Паметникът на Самуил в София предизвика много коментари, включително за това защо се вдига монумент на трагичен владетел. В световната историческа психология има идея, че по някой път поражението е по-величаво, отколкото лесните или кръвопролитните победи. Специално у някои славянски народи - сърби, поляци, руснаци, има своеобразен култ към поражението, към страданието, особено ако то е мъжествено, а не позорно. Именно поради това ние честваме Ботев и Левски с тяхната мъченическа и героична смърт, а не това, че са се родили в подбалкански градчета. Затова идеята, че не е трябвало да има паметник на Самуил, е несъстоятелна. Още повече, че за всекиго е ясно, че тя е и отговор на това, което издигнаха за същата личност в Скопие и на присвояването, избягвам думата кражба, на исторически периоди, събития и личности. Съвсем друг е въпросът как действа този паметник, който не може да задоволи всички.
Паметникът не е само израз на елегантна естетика, той напомня за времена, в които сме претърпели триумфи и поражения. Много паметници - например паметникът на Балзак от Огюст Роден е осмиван въпреки величието на Роден. Паметникът на Христо Смирненски на завоя на "Граф Игнатиев" като естетика е дори комичен. Паметниците не са само за да красят пейзажа, а и да напомнят. Начинът, по който напомнят, вече е съвсем друга работа и далеч не всички произведения на изкуството, които имат световно признание, са възприемани като такива от повечето хора.
Ние имаме в София и един паметник на Стамболийски, който е бил убит трагично, но е изобразен като величав гигант. Така са възприемали тогава хората, които са направили монумента. И той е трагична фигура. На всичките защитници на тезата колко демократична е била в онези времена България трябва да им се напомни по какъв начин беше разпарчетосан Александър Стамболийски от носителите на демокрацията в бъдеща България.
Много ясно, че днес има модерни жанрове и методи в художественото възпроизвеждане на личности, които невинаги се харесват, но нека да повторя - паметникът преди всичко е напомняне за победа, за страдание, защо не и за поражение. Паметникът на Стамболов например на мен ми харесва. Други не го одобряват. Но самият факт, че има паметник на някого е по-важен, отколкото това дали той буди страсти, одобрения или отрицания.
Някои представят Стамболийски едва ли не като карикатурна фигура. Но той не е такъв. Да не забравяме, че каквито и крайности да е допускал, част от необразованите хора са били негови сподвижници, по негово време имаме един добър министър на просвещението и Денят на будителите е обявен тогава. Стамболийски като персонална опозиционна фигура по време на Първата световна война носеше след войната помирение сред балканските народи, което някои хора не можеха да му простят. Те търсеха конфликт с Югославия и Гърция по силов начин и затова се възпроизведе отново онази банална история в нашата история, когато други трябва да спасяват нашите граници.
Няма епруветъчно величие в оценката на един политически лидер. Повечето от тях са преживели диапазоните и амплитудите от "осанна" до "разпни го". Ако Рузвелт беше останал жив след края на Втората световна война, той вероятно би бил наричан в самата Америка комунист. Така че Стамболийски не може да е явление в българската история с негативен знак, само защото е търсил някакво равновесие и приемане на суровите обстоятелства на победена България, до което състояние я доведоха други, а не той.
Тези дни една медия написа за "паметника на "героя" Георги Димитров". По повод на тези кавички искам да напомня, че Хана Аренд в "Баналността на злото", където главната тема е процесът Айхманд, пише, че в Берлин през 1933 г. е имало един мъж и той е бил българин. Няма енциклопедия, в която това име да не е споменавано с позитивите му, които надделяват, и с някои неща, на които са били и проводници и жертви едновременно не по-малко значими исторически личности по света и у нас. На тези, които казват, че е герой в кавички, мога да напомня само, че англичаните заедно със сутрешния чай, закуска и вестник са търсели най-напред как върви процесът във Лайпциг. И още едно сравнение. Димитров прави смешен Гьоринг на процеса в Лайпцит, а Гьоринг прави смешен главния прокурор Джаксън на процеса в Нюрнберг. И още нещо - през 1933 г. кой от българските дейци е говорил за Кирил и Методий и славянската писменост? Питам и отговор не искам, защото го знам.
Пак стигаме до темата, че днес наслагваме върху историята сегашните си възгледи, боричкания и усещания. Но какво по-хубаво от това, че и в Македония, и в България почитат Самуил, Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев? Това трябва да ни обединява, а не да си хвърляме словесни стрели, ако наистина сме братски народи или един общ народ.