Марш, марш, с генерала наш

Димитър ГАНОВ

Гражданското общество излиза на улицата. Протестира, протестира и... си образува партия. Кандидатира се на избори и естествено ги губи. После идва ново гражданско общество. Постоява, покрещява и си образува нова партия, Народна. Междувременно силната парламентарна опозиция излиза извън парламента, подкрепя протестите, след нея го прави президентът и пр. Партийната опозиция иска да се идентифицира с гражданското общество, а последното умира да заеме нейното място. И двете се оказват невъзможни.
"Гражданското общество и разпадът на ГЕРБ нямат нищо общо!" Освен едно: колкото назначението на шеф на ДАНС беше причината за протестите, толкова и "узурпирането" на властта в ГЕРБ от Цветанов е причината за разпада на партията. Както е общоизвестно, в началото на всяка политическа радикализация се обявяват скромна причина за промяната и още по-скромни цели. Но недоволството е продиктувано не просто от това, че Цветанов е разследван за престъпления, а по-скоро от това, че Борисов не се е отказал от него. Защото се подразбира, че без волята на Борисов ГЕРБ няма как да изхвърли Цветанов. Не може да има по-трагикомично от това партийни членове да обявят, че напускат партията си, защото вече не била доминирана от лидера си, а последният да обяви като нещо особено положително, че си остава лидерска по необходимост, защото без него партията му щяла да се разпадне, а "за да се разпадне ГЕРБ, трябва да се разпадна аз". Борисов буквално отъждестви себе си с партията и не за пръв път обяви "всичко, което сте, го дължите на мен", но отново пропусна втората част "всичко, което съм аз, го дължа единствено на вас", както завършва прочутото обръщение на Хитлер към неговите съпартийци. Очевидно фюрерът е бил далеч по-скромен, а може би е и уважавал членовете на партията си повече от Борисов. Какво по-добро свидетелство за политическата незрялост на ГЕРБ от това, че и бунтовниците в партията се възприемат също толкова като крепостни, колкото и лоялните.
Лидерът обявява, че партията е негово притежание, и то не в качеството си на капитал, а в качеството на негова идентичност. И вместо да го линчуват, да свикат незабавно конгрес за отстраняването му, партийните структури с облекчение слушат, че не могат да работят без Този, който ги е създал. Това доказва, че Борисов говори истината. И след партията идва редът на т.нар. гражданско общество. Бившият премиер се държи като негов говорител, но не се отъждествява с него директно - напротив: подчертава, че над "своите избиратели" той няма власт. И че не само те протестират, че феноменът е надпартиен и че никакъв Типинг пойнт не може да има. Чувал е Борисов, че гражданското общество трябва да е различно от партията и държавата. Колкото повече класически десни лица се присъединят, колкото повече кънти сурово и глухо "Кой не скача, е червен", толкова по-мощен става митът за протеста на непредставените в парламента, за новата 1990 г., за обединяващото се дясно. И след като Борисов е погълнал своето дете ГЕРБ, предстои да оглави и погълне и гражданското общество. Само че тайно: да не се правят аналогии например с идеите на Мусолини и похода към Рим. Мусолини гордо нарича своя режим "тоталитарен", а в България това е обидна дума и се отнася единствено за "комунистите". Трябва да се съвместят някак стремежът за тотално проникване на обществото от бъдещия режим на Борисов и привидността на демокрация.
Гражданското общество пред парламента, в Пазарджик и Ямбол изглежда няма много против. То схваща своята функция като селективен коректив на властта. Понятието олигархия обозначава единствено БСП. Срещу правителство на ГЕРБ не са възможни подобни протести: ако не февруарският членски състав на шествията, то поне февруарската реторика е забравена. Не сме презрени бедни комунисти да протестираме за ток и парно: протестираме за ценности. Не сме милионери (само сме дирижирани от тях), но сме достатъчно състоятелни, за да си позволим да сме на площадите в работно време. Последното би могло да се обясни в наша полза с това, че огромна част от нас са студенти, но се въздържаме да наблегнем на това, защото напомня "вражеската" 1968-а. Искаме демокрация, но признаваме нейните процедури единствено когато те излъчат приемливи за нас представители. Подобна политическа култура не се различава чак толкова от доминиращата в ГЕРБ.
Гражданското общество всъщност е идеологемата, която създава двойствен характер на протестите. От една страна - горепосочените феномени, публичният образ на това, което се случва, и недотам прикритата му реална същност. От друга страна - хората, които наистина искат "нормална държава", "некорумпирани власти", "честен председател на ДАНС". Дали тези мечти са осъществими няма да обсъждаме тук. Важното е, че мнозина протестиращи са искрено възмутени от реални обстоятелства и ако проявяват двоен стандарт в отношението си към партиите във властта, искрено не го забелязват. Една действителност съвместява две антагонистични същности: едни и същи хора субективно се стремят към по-справедлив (според разбиранията си) живот и обективно работят за идеологемата. А идеологемата днес работи за Генерала.