Кучето, което може всичко

Курцхаарът днес е сред най-разпространените птичари не само в Европа, но и в България. Много ловци избират именно това неуморимо куче за партньор в излетите си в полето заради неговата всеотдайна работа в търсенето на пернатия дивеч.
Не са малко обаче и отлично работещите курцхаари, за обучението на които стопаните им са хвърлили повече усилия и затова имат впечатляващи резултати - с тях много успешно се ловува и на зайци, а и на диви прасета.
Това куче е олицетворение на немския рационализъм. Когато германската аристокрация загубила феодалните си права над лова, той станал достъпен и за простолюдието - обикновените граждани. Това породило нуждата от достъпно и в голяма степен универсално куче, надарено със сила и издръжливост, способно да открива и преследва дивеча на всякакъв терен.
Създаването на породата започнало още по времето на разпадане на феодализма в Германия през втората половина на XVIII век, когато все повече обикновени бюргери вече можели да ловуват законно. За тях обаче не били основен приоритет елените, глиганите и сърните, които си останали запазени за ловците от феодалните замъци, главно ловните птици и зайците.
Аристократите поддържали ловни водачи - егери, разполагали с опитни кучкари и продължавали да ловуват в типичния английски стил, когато се работи с отделни породи кучета на терена. Едни от тях - пойнтерите - служели само за откриване на дивеча. Други породи, като например ретривърите, изпълнявали само задачата по апортирането на дивеча до ловеца след отстрела. Трети вид кучета били ползвани за гонките на едрия дивеч, а четвърти - кръвоследниците, пък били специалистите по издирването на ранените, но избягали животни.
Това обаче съвсем не било по джоба на обикновените немски ловци и те търсели куче, което да върши колкото се може повече работа.
Ето как започнало кръстосването на няколко изходни породи, от които се появил т.нар. германски брак. В него се съчетавали най-ценните качества - силното обоняние на английския пойнтер и неговата изящна и каменна стойка пред дивеча, неуморимостта и добрият апорт на ударения дивеч от старите испански птичари с къс косъм, а от френския брак, който не се боял от водата и работел охотно на водоплаващ дивеч, дошла и тази специфична черта.
Кръстосването на толкова много породи вървяло с променлив успех, защото се търсело едно наистина универсално ловно куче. Ловците в Германия обаче ставали все повече и искали немският птичар да може всичко.
Задачата изглеждала неизпълнима, но накрая все пак се избистрил образът на курцхаара. Родословната книга на породата се води още от 1872 г., а нейният стандарт е утвърден през 1912 г. За родоначалник на курцхаарите по света се смята песът Хектор I от Тюрингия.
Курцхаарът напълно увенчал дългогодишните търсения. Кучето се получило едро и неизтощимо при работа в полето. Характерът му бил уравновесен, но със силно изразен ловен инстинкт. У дома курцхаарът няма да ви впечатли с игривост и интелигентност, като например сетерите, но стига да го заведете на полето и той видимо се преобразява.
Става пъргав, носи се неуморимо пред ловеца и нещо много важно - способно е да открива дивеча с горен и долен нос! Когато главата му е вдигната, то вдишва миризмата от притаилата се птица от огромно разстояние. Щом се насочи към нея в широк галоп и локализира дивеча, курцхаарът превключва на долен нос. Той пръхти с наведена в тревата и бурените глава, решително се завира в туфи и бодливи трънаци, но не се отказва, докато не приближи и зърне скрилата се там птица.
Тогава в него се проявява кръвта на пойнтера. Курцхаарът прави изразителна и достатъчно продължителна стойка пред дивеча, особено ако наоколо няма други ловни кучета. Ако те обаче са наблизо, стойката не е така трайна и стопанинът му трябва по-бързо да притича до четириногия си помощник, за да не пропусне вдигането на птицата.