Гордея се, че съм пето поколение учител

Емил Стоянов,,  26-годишен учител

Вярата наистина крепи човека, но ние, младите учители, считаме, че време за губене няма. На забързания съвременен човек все не достига времето, за да анализира миналото и да прави изводи, препоръки и предложения за бъдещето. А имаме основание да кажем, че нещата в образованието ни не са добре и то по-скоро трябва да се реформира или по-точно казано - да се рестартира. 

От позицията на младостта си виждам отлично, че основен фактор в едно добро образование е личността на учителя. Мога да се гордея с моите предци, които още от епохата на Възраждането са били учители. Пра-пра дядо ми Георги Величков е започнал като учител в далечната 1896 година,  моята баба Агница Георгиева Спирова, дългогодишна учителка по български език и литература в ПГ "Христо Ботев"-Дупница, и бивш инспектор в отдел "Народна просвета" към някогашния Окръжен народен съвет в Кюстендил продължава традицията. Заедно с дядо ми Милчо Спиров-бивш учител и директор на СПТУ и автор на учебник, подготвиха пътя, по който и баща ми и майка ми продължиха традицията.  Много поводи съм имал да слушам ученици на баба Агница, които са споделяли своите впечатления за притежаваните от нея качества. Качества, издигнали я до нивото на обичан преподавател, който непринудено спечелва любовта на учениците. В началото на една нова учебна година имах възможност да разговарям с Даниела Димитрова, преподавател по английски език в ЮЗУ "Неофит Рилски" и майка на мой приятел от детството - Йоан. Тя е била ученичка на моята баба Агница Спирова и в навечерието на въпросната учебна година пожела да посети вечния дом на баба ми в траурния парк на с. Шишковци, Кюстендилско. Същото село, в което повече от 26 години е творил един от най-големите ни художници - Владимир Димитров - Майстора, където е уредена като музей къщата, обитавана от великия творец. 

В деня на Преображение Господне Даниела Димитрова пристигна с моите родители - Антони и Светла Стоянови. Посетихме траурния парк, в който отдалече се откроява паметникът от черен гранит. Със златни букви върху него се чете името й, както и написаният от нея текст за химн на с. Шишковци. Ученичката на баба Агница приседна върху черния гранит, наведе глава, а с дясната си ръка положи свежи цветя под портрета й. Едноминутно мълчание и две сълзи окъпаха гранитната плоча. Една минута, а в нея бе събрана и голямата човешка благодарност, но и мъка, че любимата учителка вече не е между живите. Гледах тази среща и си мислех, че добрият човек и мъртъв се обича. На тръгване Даниела каза: "Сбогом, скъпа учителко, обикнах Ви още от първия учебен час, а Вашата професия ми стана до такава степен потребна, че цял живот няма да се разделя с нея!"

Обикновено добрите и талантливи хора нямат дълъг живот, но те оставят пътеки в правилната посока, по който тръгват следващите добри и кадърни хора. Събрани в едно цяло, тези пътеки изграждат пътя, по който би трябвало да върви и образованието, ако е поверено в ръцете на способни преподаватели и ръководители. Защото, както гласи една персийска поговорка: "Пътят е по-мъдър от този, който тръгва по него!".

Избирайки професията учител аз не само запазих семейната традиция от 1896 година и достойното име УЧИТЕЛ, но и полагам и ще полагам усилия да продължа творческия път на моите предци-учители.