Кои са жертвите?

С голямо учудване разбрах, че от 2011 г. по предложение на президентите на България - господата Желю Желев и Петър Стоянов, правителството на страната, ръководено от Бойко Борисов, обяви датата 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Че трябва да се уважава паметта на жертвите на различните политически режими в България, е естествено, но въпросът кога и как това да става, не е толкова елементарен. Първо, паметта на кои жертви трябва да се почита и на кой не? И второ, защо именно е избрана датата 1 февруари. Този ден не е определен случайно, той е символичен. На тази дата през 1945 г. са изпълнени смъртните присъди, произнесени от Народния съд над управляващите, които организираха участието на България във Втората световна война като съюзник на военната коалиция, ръководена от Хитлерова Германия. Като член на този престъпен съюз България обяви война на Англия и Америка. След разгрома на фашистката военна машина в страната, под надзора на Съюзническата контролна комисия (България беше победена страна), със съгласието на коалиция от партии бе организиран Народният съд.

Паметникът на Стефан Стамболов в центъра на София

Би било правилно и логично българската тричленка "Желев, Стоянов, Борисов" да предложи на всички държави от ЕС, в които след Втората световна война бяха установени комунистически режими (България, Румъния, Словакия, Чехия, Унгария, Полша, Германия, Литва, Латвия, Естония) да учредят един общ европейски Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Естествено по логиката на тези наши държавници този ден трябва да бъде денят, в който са били изпълнени смъртните присъди, произнесени от Нюрнбергския международен съд над ръководителите и идеолозите на фашисткия военен съюз.
Когато четеш "мъдрите" предложения и решения на въпросната "тричленка" и ако помниш отдавна минали времена, то обезателно ще се сетиш за много неща, някои от които, неизвестно защо, са забравили. Ето например определени случаи, които са ми останали в паметта повече от шест десетилетия.
    През 1943 или 1944 г. моят баща, който беше учител по рисуване в Радомирската гимназия, уреди в салона на местния военен клуб изложба от свои картини. Живяхме в дома на поп Никола. През няколко къщи от нас живееше млад и енергичен офицер - поручик или капитан, с фамилия Граматиков. В един от дните, когато и аз бях в залата на въпросната изложба, г-н Граматиков влезе възбуден и каза на баща ми: "Георгиев, ела на площада пред кметството, да ти покажа изложбата, която аз съм организирал!". Отидох и видях ужасяваща гледка. На "мегдана", както казва народът, бяха хвърлени на земята труповете на няколко убити партизани - български граждани, които са се сражавали на страната на онези, които воюваха против хитлеровата коалиция. Всички те бяха облечени в характерна английска военна униформа, очевидно получена по съответните канали от Англия. Един от труповете ще помня цял живот. Съвършено голата му глава бе пробита от куршум. Трупът лежеше така, че окървавената дупка в главата на партизанина беше в центъра на тази "изложбена композиция". След няколко месеца дойде Девети септември. В Радомир влязоха партизаните и първото нещо, което направиха, бе да разстрелят офицера Граматиков без съд и присъда.
С мъдрото решение на гореспоменатата "тричленка" на 1 февруари ще отдаваме почит на г-н Граматиков. В кой ден ще почетем убитите и захвърлени на площада в Радомир борци против фашизма? Както и хилядите други, разстреляни като тях граждани, какъвто например е случеят с Никола Вапцаров?
Когато минаваш покрай Народното събрание, все по-често си задаваш въпроса докога над вратата ще четем надписа "Съединението прави силата", който няма нищо общо с българския манталитет. Ние винаги сме разделени на "фили" и "фоби". Кому е нужно това?
Ярък пример за българската непримиримост един към друг е разсечената глава на министър-председателя Стефан Стамболов, поставена като паметник на нашата реална действителност в градинката пред Централния военен клуб в София. Когато я гледаш, започваш да си мислиш, че Васил Левски е извадил голям късмет, като е бил обесен от турците. Това го направи национален герой. Представяте ли си какво щеше да се случи, ако беше останал жив след Освобождението? След като на ул. "Раковски" в столицата разсякоха главата на най-близкия му съратник Стефан Стамболов, то и него сигурно щяха да разстрелят някъде по друмищата на България!
Време е нашите политици, които сами си избираме, да престанат да действат по принципа "Разделяй и владей", а да разберат, че само чрез солидарност на българските граждани може да прекратим застрашително нарастващото разпадане на държавността в България.

Как да не си спомниш думите на Константин Иречек, написани на 13.12.1881 г.: "За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хора да се преследват един друг и да развалят един другиму работата". Изминали са вече 130 години. Нещо да се е изменило?