Човек ли съм, тате?

По Ръдиард Киплинг
Тате, загубих всички битки. Всичко край мен е опустошено, смазано е. Но съм прав, държа вдигната главата си. Всички се съмняваха в мен. Всички продължават да се съмняват, но аз си вярвам още. Нищо не е в състояние да преклони и прекърши вярата ми... Тате, чуваш ли ме?
Чакането уморява. Повечето край мен се отказаха да чакат. Аз стоя. Аз чакам. Мога още да чакам. Мечтая. Да, понякога мечтая, но мечтите ми не са били никога цел. Мечтите ми са необходимост. Те са моя потребност. Еднакво за мен са важни и загубата, и победата, и триумфът, и падението. Никога не подценявам противника, винаги съм уважавал и победителя, и победения...
Истината е била винаги моя идол, мое верую. Истината за мен е преди всичко останало. И над всичко останало. Онова, за което са умирали други преди мен, онова, за което аз самият съм умирал няколко пъти, вече е унищожено. Сега е разпиляно, няма го. Но почвам отначало. Сечивата са изхабени. Но аз копая, аз строя. Копая с нокти, с пръсти, с ръце. Със сърце. Нищо не може да ме спре. Претърпях много поредни загуби и почвах отново. Отново със същата вяра, със същия ентусиазъм, със същата енергия... Не е останало почти нищо, за което да се хвана. Няма за удавника и сламка. Единственото е волята, която крещи неистово в мен и срещу мен: "Дръж се, Човеко!" Държа се,тате.
Зная, една минута са точно 60 секунди. Всяка отмерва живот. Секунда възможност да се изправя, да продължа, да изкача върха, да сляза при хората... Всяка секунда е ценна за мен... Зная, че ми вярваш. Но моя ли е земята и всичко, което е на нея и което е върху и в нея?
Човек ли съм, тате? Няма да се уморя да питам, да чакам, да мечтая, да падам и да ставам, да губя и да печеля, да вярвам, че земята е моя. Че тя един ден ще ме приеме като неин. И пръстта ще бъде ласкава и към мен, към своя достоен син.