Поезия

Евстати Бурнаски е роден на 21 октомври 1922 г. в Муртинци, община Брезник, Пернишка област. През 1947 г. завършва ветеринарна медицина. Известно време работи като участъков лекар в Мировци, Новипазарско. През 1948 г. е мобилизиран в армията със звание поручик. В 1953 г. печати първите си стихотворения в сп. "Български воин". По-късно - в други периодични литературни издания. През 1957 г. излиза първата му стихосбирка "Песни по пътя" под редакторството на Иван Радоев. Автор е на повече от тридесет книги, между които: "Стенопис от куршуми", "Събудени очи", "Шеста алея", "Любовта на лейтенанта" (драматична поема), "Подземният вятър" (роман в стихове), "Личности и коне" (автобиографично повествование), "Окована нежност", "Свята блудница" и др. В книгите си "Рецитал пред ангели" и "Свирепо пълнолуние"  модифицира класическия сонет в умалена форма "сонетина". Полковник е от запаса. Дълги години -   началник на Групата военни писатели към МО.  Носител е на много ордени и литературни награди. Почетен гражданин на няколко български градове. По подобие на Димитър Димов има присъдена "златна диплома" по ветеринарна медицина. Негови стихове са превеждани в европейски и други страни. Освен поет е и изявен публицист. Член на СБП и на ЮМЕМ (Международния съюз на писателите медици).


Нови стихове от Евстати Бурнаски

Вятърът

Тъй както кротко взе да духа,
повярвахме - ще ни спаси от мухъл.

Повярвахме на шепота му ние,
че Бог с роса очите ни ще мие.

И погледът ни гордо ще сияе,
когато зърнем дверите на рая...

Повярвахме, че все ще е попътен
за всеки пътник, скромен и разпътен.

И пак ще гали родните простори -
на слепите очите да отвори...

Но най-накрая вече, най-накрая
чудовището в него не изтрая.

Развихри се сред клоните злодеят
и птиците престанаха да пеят...



Летен дъжд

Светкавица над Черни връх пробяга.
Повлече се по Витоша мъгла.
И рукна дъжд, омесил прах и влага
по покриви, прозорци и стъкла.

Огледах се безпомощен и сепнат.
От път не ми останаха крака!
Върху гърба ми ризата залепна.
Къде да бягам? Ще стоя така!

Чадър не нося. Капките се стичат
на вадички от мократа коса.
Зад черен облак слънцето наднича.
Трещят продънените небеса...

Окъпан съм като холандски докер!
А види ми се по-красив светът.
Стоя усмихнат. И до кости мокър!
Но "между капките" не търся път...




        Син на Прометей

Аз, който не избягах от Помпей...
                        Любомир Левчев



Защо да бягаш от Помпей?
За теб Везувий не изригна.
Не те затрупа във бордей,
а до небето те въздигна!

Тогаз разгулният Помпей
удави грешниците в лава.
На други съгради музей
за царски почести и слава...

Сега избягай от Помпей!
Сега животът грош не струва.
На всеки златен стол - злодей!
И страшно гневен е Везувий!

В развалините на Помпей
все още има нещо гнило.
Не се хвали с Помпей! Недей!
Везувий не изригва милост...

Побързай! Бягай от Помпей!
Везувий е вулкан с амбиции.
За него Ботев е плебей.
Бай Ганьо вече е патриций!

Затуй, махни се от Помпей!
Спаси се ти поне, за Бога!
Ти, храненик на Прометей,
не си играй с откраднат огън!



Шепот на трева

          На Лили Панова

Какво към късни размисли ме дърпа?
Отново лястовиците са тук.
И пак крилете си в небето къпят,
донесли евкалиптов зной от юг...

Но ти на юг ли си или на север?
Къде препуска твоята мечта?
В одеждите на Орлеанска дева,
с наточен меч ли браниш обичта?

Не казвай нищо! Времето е вечност.
А другото е шепот на трева.
Сърцето е единственият речник
на всички неизречени слова...



Безсмъртие

Щурец заравя песента си в пепел
до следващата мека топлина.
А две очи, почти напълно слепи,
греховно галят пазва на жена...

Митични божества и храбри старци!
Светът е звук и женска топлина!
Дори и самовлюбеният Нарцис
се взира в извор с образ на жена!...



12 август

      Честит рожден ден, Мария!

Усмивчице на моя късен залез!
Къде се губиш ти сега? Къде?
В годините на чувствата заспали,
кой обичта от обичта краде?

С тревожен шепот утрото ме буди.
Нахлува в мен очакване и страх.
О, нека да възкръснат всички луди!
На грехопада вярност обещах...

Но след това, но след това, когато
на болката усетя челюстта,
ще гледам с горест някъде в душата
развод между живота и смъртта.

Един насам, а другият нататък.
Един с покруса, другият с покров!
Престъпникът живот е страшно кратък!
Не ни оставя време за любов...

Ах, тази болка как ми е позната!
Родена е от образ на дете.
Тя златна мрежица на красотата
под миглите на спомена плете...