От редактора
Пътят на поетите
/ брой: 185
И Любомир Левчев се сля с поезията на вечността...
През последните години ни напуснаха толкова много знакови имена в нашата литература. Поети и писатели, горе-долу от едно поколение. Тези, които преди години караха прочутата 272 аудитория в Софийския университет да се пълни до краен предел по време на рецитали. Тези, чиито книги се разграбваха по книжарниците. Тези, чиито стихове се предаваха от уста на уста. Тези, които през втората половина на ХХ век градиха "държавата на духа" по определението на акад. Лихачов. Тези, които през последните 30 години бяха охулени, забравени... Обвинявани за своята лява позиция. Принудени да оцеляват в една нова България, за която определението "държава на духа" е оксиморон. И много от тях си отидоха и си отиват от този свят обидени.
За някои се сещаме само когато разберем тъжната вест. Че още един поет или писател е поел по пътя към вечността. Тогава звучат тържествени официални фрази. Фрази без покритие. Колко от управниците ни са прочели през последната година поне едно стихотворение от този, когото възхваляват чрез написаните от съветниците им думи? И колко от тях са се вслушали в словата, в съветите на хората на духа, дошли от редките интервюта, нарушили лустрото на деня?
И къде е днешната държава - наследница на онази? Подпомага ли издаването на книгите на въпросните поети и писатели? Интересува ли се от какво имат нужда те? Или всичко е пазарна икономика - да се оправя кой както може. Време, в което пазарът (много често обикновен битпазар), а не стойностното, диктува търсенето.
Но най-страшното е пренебрежението, незачитането. Къде е поезията в нашия грубо материален свят? Къде са идеалите, мечтите, добродетелите в нашия потресаващо меркантилен свят?
И какво остава след тях, след поетите, поели към вечността? Кой ще ги наследи? И ще има ли кой да напълни отново 272 аудитория? Дори и във виртуално-метафоричен смисъл...
И накъде отива тази държава, някога "на духа", а днес на мутрите, батките и олигарсите? Алчността изгаря листата й. Чалгизацията унищожава корените й.
И ще я има ли тази наша България - окрадена, използвана и захвърлена?
И все пак, и все пак... Поезията не умира. Литературата не умира. Написаното от поети и писатели не умира. То остава да живее, защото поетите и писателите, както написах в началото, се сливат с поезията на вечността. И някой ден някой ще отвори книгата, ще се вслуша в стиховете и ще прозре истината за света. Тази, която, заслепени от лустрото на деня, днес не виждаме.