Неизбежен сблъсък?

Наскоро в САЩ бе публикувана новата книга на Хенри Кисинджър "За Китай". Основната теза на този сериозен труд е, че ако се разгледат структурно отношенията между възходяща сила с размерите на Китай и утвърдена сила с размерите на Съединените щати - на фона на огромните им културни и социо-политически различия, на очевидните противоречия в  историческата им перспектива - тогава ще се стигне до извода за "почти неизбежен сблъсък" в определен исторически момент.
За представителите на сегашното (а и на миналото) поколение бързам да обясня: Хенри Кисинджър е един от стълбовете на американската външна политика през ХХ век, неоспорим авторитет в световен мащаб в рамките на няколко десетилетия.
Авторът на книгата "За Китай" е роден в еврейско семейство през далечната 1923 г. в град Фюрт, Германия, като Хайнц Курт Кизингер. Натурализиран американец, той е политолог и дипломат с огромен опит, лауреат на Нобелова награда за мир, външен министър в кабинетите на президентите Ричард Никсън и Джералд Форд. Пионер на политиката на "разведряване" между САЩ и СССР, архитект и основна движеща фигура при реализацията на т. нар. Парижки мирни споразумения, сложили края на безумната военна авантюра на САЩ във Виетнам, която завърши със смъртта на  50 000 млади американци и с други 300 000 военни - осакатени или станали жертви на наркомании и тежки депресии.
Авторът на "За Китай" подчертава, че на практика отново се разиграва една позната историческа драма - има предвид напрегнатия период  на  т. нар. студена война, на острото противопоставяне между САЩ и СССР. Може ли това да бъде избегнато днес, в наши дни? Каква стратегия, пита Кисинджър, би трябвало да следват двете страни - Китай и САЩ, за да се избегне нова спирала на напрежение, превъоръжаване и вървене по ръба на световна война? Той дава единственият според него отговор - необходимо е истинско стратегическо ангажиране на елитите на двете страни, които да се опитат да поддържат много здрави двустранни отношения, защото и в Пекин, и във Вашингтон разбират значението на залозите в предстоящата геополитическа игра.
Опитният дипломат и учен, разбира се, не си прави илюзии, че това може да са взаимоотношения между съюзници. Но и двете страни би трябвало да разберат, че ще бъде лошо за тях, ако отношенията им се плъзнат по низходяща спирала.
В интервю за авторитетното сп. "Тайм" Хенри Кисинджър споделя, че  в момента "това е централното предизвикателство пред американската външна политика" и  смята, че сегашният екип на президента Обама се справя добре с това предизвикателство.
Но естествено, въпросът има и друго измерение - какъв път ще поеме в близките няколко години официален Пекин?
Въпросите, свързани с политическото развитие на Китай, занимават не само Хенри Кисинджър, но и редица други изтъкнати американски наблюдатели и играчи, участващи в практическото осъществяване на външната политика на Вашингтон. Един от тях е Фарид Закария, директор на научноизследователски политоложки център, изтъкнат коментатор на телевизия Си Ен Ен. Основната тема за него е дали Пекин ще продължи сегашния курс на отваряне към света или ще се обърне повече към себе си, ще втърди политиката си и ще издигне бариера, подобна на тази, която в средата на миналия век политици и коментатори наричаха "желязна завеса", имайки предвид рязкото влошаване на отношенията Изток-Запад след края на Втората световна война. Именно по това време - през 1947 г., Уинстън Чърчил в една своя реч въведе и термина "студена война".
Според Закария въпросът за политическия курс на Китай в близките няколко години е изпълнен с много неясноти и непредвидими "завои". Той развива тезата, че десетилетия наред вече на най-високо политическо равнище в Китай "се водят дебати за това колко да се модернизира политиката, така че да не засегне устоите на революцията". Това категорично твърдение обаче влиза в доста голямо противоречие с друга мисъл на политолога, а именно, че е "особено трудно да се анализира вътрешната дейност на Китайската комунистическа партия" (разбирай правителството).
Все пак американският коментатор твърди, че либералите в ККП губят спора за сметка на по-консервативни партийни кръгове: Китай се обръщал към себе си според автора, като се отдалечавал от стратегията на нарастваща отвореност и свързаност със Запада - за сметка на по-голямо разчитане на собствените сили и на по-твърд вътрешен контрол.
Отново трябва да приемем и тези твърдения на Фарид Закария на юнашко доверие, защото именно днес, във второто десетилетие на ХХI век, огромната азиатска страна още по-активно стъпи на световния пазар, утвърди се като втора световна икономическа сила и даде старт на една много важна операция - постепенното превръщане на националната  валута - юана, в международна обменна единица.
Американските медии понастоящем търсят всякакви доводи, за да защитят тезата, че групата на хардлайнерите в ККП взима все по-голям превес: в тази връзка може да срещнем коментари, че официален Пекин въобще не подкрепя и тихомълком подминава събитията в Близкия изток, че "смазва всяка проява на протест" (сп."Нюзуик"), че "не само забранява думата жасмин, но и възпира продажбата на цветето жасмин"!? (тв Си Ен Ен).
Примерът с жасминовия цвят е най-показателен. Първо - за илюзорната мечта на Вашингтон да стартира някаква "цветна революция" в Китай - подобно на събитията в Източна Европа. Второ - че на първите опити за "жасминов протест" - веднъж в Шанхай, веднъж в Хонконг се отзова само... един човек.
И това е напълно естествено - страна, която е в процес на невиждан икономически растеж, страна, в която за някакви си трийсетина години средната заплата скочи от 20 на 800 евро, където има работа за абсолютно всички желаещи (а и за десетки и десетки хиляди чужденци) това да се търсят корени на социално недоволство може да говори само за едно - тежко политическо късогледство или напълно нескопосан пропаганден трик.
Дали Китай ще втърди или не вътрешнополитическата си линия, дали ще се изкуши да последва древните принципи на мъдреца Конфуций и да се изолира в по-голяма степен от външния свят в бъдеще - това са въпроси, за които може само да се гадае. Но едно е ясно - новата свръхсила, изгряла на азиатския хоризонт, в момента играе все по-голяма роля в световната политическа пиеса.
Примерите в това отношение са много. Преди всичко официален Пекин "опипва" внимателно почвата на двустранните отношения със САЩ и се опитва да изясни пред света, че Китай не търси конфронтация със Щатите.
Успоредно с това военно-промишленият комплекс на Китай се развива с изключително бързо темпо и бележи поразителни успехи.
От друга страна, китайските лидери очевидно са заинтригувани от геополитическсите възможности, които сега се отварят пред тях. Наблюдаваме например постоянен икономически и политически стремеж към държавите от африканския континент, в лицето на които Китай вижда нови пазари и възможности за инвестиции. Това бе потвърдено и по време на неотдавнашните посещения на високо равнище на китайски политици на "черния континент".
Що се отнася до азиатския регион, тук също се наблюдава активизиране на политиката на Пекин. Наскоро мюсюлманската държава Пакистан поиска от Китай да инвестира строителните операции на ново голямо пристанище и военноморска база в Гвадар. Китай вече разполага с пристанище в Пакистан и строи подобни морски бази в Бангладеш и Шри Ланка. Тази мрежа от пристанища допълнително осигурява сигурността на вноса на горива по море към Китай.
Погледнато от друга страна, тези големи пристанища "обграждат" региона на Индия. Като се има предвид, че през последните 30-40 години Китай е имал 16 погранични спора и от тях неразрешен е останал само един - с Индия, може да се стигне до извода, че някои среди в официален Пекин обмислят евентуални схеми за оказване на натиск върху индо-китайските отношения.
Същевременно САЩ се опитват да изградят свой "пояс" от приятелски държави около Китай - тук може да споменем преди всичко Япония, Южна Корея, Тайван. Официален Вашингтон особено активизира и ухажването към Индия - огромна по население държава, която може да се разглежда като противотежест на Китай в азиатския регион.
Всичко това са елементи от много сложен геополитически пъзел, в който обаче решаващата дума ще имат двете свръхсили - САЩ и Китай. Времето ще покаже дали те ще могат да избегнат страховитите подвижни пясъци на нова студена война и, не дай Боже, да стигнат до по-остри геополитически сблъсъци в недалечното бъдеще.