Културата е изключително мощен инструмент

Проф. д.н. ЛЮБОМИР ХАЛАЧЕВ завършва ВГИК в Москва (1972). През 1974 г. се посвещава на образованието по операторско майсторство в НАТФИЗ. От 1975 г. работи в Студия "Време" като оператор и режисьор на документални и научно-популярни филми. През 1991 г. основава "Кодиак" - продуцентска фирма, която по-късно се преименува на "Кадиак Филм". Един от основателите и вицепрезидент е на Асоциацията на филмовите продуценти. Специализирал е в Полша, Италия, Франция и Дания. Бил е гост-преподавател в Сингапур; ръководител и лектор на семинари и уъркшопове в европейски програми, член и председател на журита на български и международни фестивали. Бил е декан на факултет "Екранни изкуства" (2005-2011) и ректор на НАТФИЗ (2011-2015). Създал е повече от 100 късометражни филма с множество награди на национални и международни фестивали. Автор е на десетки статии, на 8 книги в областта на киното и телевизията, на 5 книги с разкази и 1 роман.

- Професор Халачев, скоро предстои да излезе новата ви книга. И тя ли е с разкази?
- Книгата е в печатницата, казва се "Шапката на Ниночка, или Културата като мощен финансов инструмент". В нея има мои статии и есета за киното, за културата и за обществото като цяло, писани през годините. Въпреки че са с различни теми, говорят за едно и също: първо обществото трябва да узрее, за да управлява добре държавата, тоест трябва да мине един път, в който да се научи да бъде общество. Не можем да разчитаме само на инстинктите си, заложени по природа, а преди всичко на законите, на отношенията между нас, а те най-лесно се обясняват чрез културата и изкуството. Културата е изключително мощен инструмент. Тя е като съединителната тъкан в ставите на тялото - без нея може да се живее, но трудно и мъчително. В тази книга съм се опитал да събера и да подскажа това, което смятам за правилно. Разсъждавам и какво представлява елитът на обществото - лидерите. Една от статиите се казва "Търси се Третяков" - ако не беше търговецът Василий Третяков, нямаше да познаваме руското изкуство от XIX в. например. Нуждаем се от такива личности - издигнали се, успели, направили кариера и пари, които да връщат на обществото онова, което са поели. Наскоро бях в Правец, кметът разказа нещо много интересно. Там има гимназия по компютърни технологии и системи; децата учат и живеят заедно пет години. Когато завършат, випуските формират своя среда и понеже това са хора със специални умения и заложби, още на 26-27 години достигат сериозни върхове, имат възможности, средства и т.н. Те се обединяват и започват да помагат на училището: ремонтират салона, купуват компютри, непрекъснато са с поглед към училището, защото разбират колко много им е дало. Иска ми се, ако може, да наложим този малък пример в цялата държава. Имаме огромна празнина в областта на меценатството.
- А меценатството съществува от столетия. И макар понякога да го определят като вид зависимост, то винаги е имало значима голяма роля за развитието на изкуството и културата.
- Хората, които създават голямо изкуство и са прагматични, са много малко. Спомням си само за Чарли Чаплин, който освен гений, е бил виртуоз в продаването на своето изкуство. Творците мислят предимно за творчеството си, затова обществото трябва да се грижи да ги подпомага. От една страна, прекрасно е да имаме умни, интелигентни меценати, които да поръчват книга, филм, изложба, картина. Всички, които работим в киното, многократно сме се обръщали за финансова помощ към различни хора, понякога откликват, друг път - не. Но не е работа на твореца да ходи и да моли. В днешно време е много по-важно богатите българи, които вече не са малко, да се обединяват в големи фондации, които да се ръководят професионално, да имат правила, да се знае къде да се насочиш при необходимост. За съжаление все още малцина мислят по този начин.
- В много селища местни бизнесмени, предприемачи помагат на родното си място.
- Да, те го правят от добра воля. Но това е малък знак към обществото, големият знак е създаването на големи фондации с отговорни ръководители. В днешно време понякога хората много бързо забогатяват, но нямат време и не се интересуват от странични неща, а чувството, че си направил нещо за някого е несравнимо. Спилбърг казва: "Когато направиш анонимно дарение, усещаш невероятно облекчение и удоволствие." Но у нас все още не можем да приложим Закона за меценатството, който отдавна е приет. Преди 10 години бе приет и закон, който разпорежда как да се правят отчисления от хазарта и да се дават за култура - и той не работи.
- В същото време бюджетът за култура от години продължава да стои 0.5 процента...
- От години говорим, че трябва да има няколко различни организации, които да подпомагат културата. Националният фонд "Култура" не може да се откъсне от Министерството на културата, винаги е на негово подчинение. А трябва да работи отделно, независим от министъра, да набира и разпределя средства. Към Столичната община съществува такъв фонд, но в други градове почти отсъства. На по-предишните избори представители на различни партии обсъждахме в телевизионни студия проблеми на културата - всички бяхме убедени и се заклехме, че който влезе в парламента, ще се бори бюджетът за култура да стане 1 процент. Ако той всяка година се увеличава с по малко, за 4 години може да достигне 1 процент. Но резултат няма, което показва отношението на държавата към културата.
- Като говорим за закони - във връзка със Закона за филмовата индустрия, който бе приет от 44 Народно събрание, отново възникнаха дискусии и спорове, главно заради разпределението на финансовите средства.
- През последните 20 години непрекъснато спорим, караме се до изтощение, но не за идеи и за качеството на киното, а само за пари и организация. Очевидно държавата, в лицето на МК и своите органи, не съумява да направи така, че да създаде добра законова база и всичко да е така нормално и разбираемо, че да няма съмнения при раздаване на субсидии. Винаги ще съществува противопоставяне между спечелилите и неспечелилите финансиране. И в миналото в гилдията имаше разделение на групи, но разговорите ни в тези групи бяха за кино. Сега Народното събрание приема закон и казва: "Ето ви закон, оправяйте се." Но той не е довършен, допуснати са доста грешки с лобистки привкус. В Закона за българското кино е включена глава, която се отнася до т.нар. финансови стимули, тоест връщането на пари на чужди продукции. Бяхме против не защото не искаме да се стимулират чуждите продукции, просто искаме да се направи като финансов инструмент в Министерството на икономиката или друго подходящо място, защото не става дума за културен продукт. Но не срещнахме разбиране. И сега спорим за правилника, защото в него не е изяснено как например вие ще оценявате един филм, който очевидно няма културни качества, като културен продукт. В европейските разпоредби е казано, че държавата може да дава помощ на културни, а не на комерсиални продукти. Правилникът трябва да подпомага, да изяснява, а не да поставя нови въпроси, както е в случая. Една група хора смятат, че трябва да го приемем, за да тръгне работата, защото сега всичко е спряно и продукциите не работят. Други настояват текстът да се върне за доработване и да разчитаме на новото Народно събрание да го поправи. И двете мнения имат основание, но през това време, вече 7 месеца, нищо не работи. Има продуценти, които са изпаднали в много тежко положение с чужди копродукции. А тези разправии влияят лошо и на обществото, защото то чува само нашите спорове за пари.
- Друга дискусия се състоя по време на Пролетния базар на книгата. Беше предложена и подписка в подкрепа намалената ставка на ДДС от 9 процента да остане постоянна.
- Грешката на правителството беше, че в началото на пандемията не намери друг инструмент и каза: "Отпускаме ви бонус за 1 година, след време ще видим..." Но това време дойде. И сега кой ще обясни какво следва по-нататък? Въпросът с ДДС е важен, защото влияе на цената. Мои подобни книги в различни издателства са с различни цени - всеки издател има свои съображения. Правилният път е книгата да има достатъчно висока цена, за да може в нея да бъдат калкулирани всички разходи. Авторите например, никога не са били толкова ниско платени, както в днешно време. Ако сравняваме заплащането за литературен труд преди промените и сега, разликата е в пъти. Освен че тогава всячески се подкрепяха младите хора да се опитват да пишат, имаше много конкурси,  литературни издания и т.н. Сега почти отсъства такава възможност. Това не е хубаво, защото сериозната литература би трябвало да бъде коректив на мисленето в обществото. Хората, които имат дарбата да пишат, да осмислят, да анализират, като създават нов свят със своите герои, се опитват в него да влагат идеите, които обществото трябва да възприема. Неслучайно най-големите мислители, като Достоевски например, са писатели. Те се стремят да опишат онова, което искат да видят в този свят и ние се стараем да живеем, както живеят героите им, да се поучим от техните грешки. Литературата е изключително важна за развитието на обществото. И това, че държавата е казала: "Пишете, колкото искате, няма да ви пречим", не е достатъчно. Но по-страшното е, че нямаме литературна критика, както и кинокритика. Авторите днес не търсят мнението на специалистите, те дори се обиждат, не са свикнали да чуват критики за себе си.
- А вие как мотивирате вашите студенти да четат?
- В момента съм в привилегировано положение, защото преподавам на магистри. Те са на 27-28 години, завършили са основна специалност, поработили са, извървели са един осъзнат път. Лекциите ни започват с дадена тема и преминават в разговори по различни въпроси. Това са умни, интелигентни хора, четат, интересуват се от изкуство, от политика, от икономика. Много е приятно да се работи с тях и с удоволствие очаквам лекциите.
- Как преминава през изминалата година обучението онлайн в специалностите в НАТФИЗ, които са практически, творчески?
- Провеждаме лекциите онлайн, а упражненията - присъствено, при спазването на всички мерки. Липсва ни общуването, защото живата връзка ражда различни идеи, друг начин на разговор. Работата онлайн е просто един изход от ситуацията.
- Интересът към академията продължава да бъде голям. И постоянно се въвеждат нови специалности, например в "Екранни изкуства" в последно време добавихте модули за подводно операторство, операторство за диви животни, които разширяват и надграждат знания и умения.
- Във факултета - и в цялата академия - обсъждаме, разговаряме със студентите какво още искат да научат. Включваме нови предмети, което струва допълнителни средства, но имаме разбирането на ректора проф. Семерджиев. Той се занимава и с международната организация СИЛЕКТ и познава учебните програми в другите академии. Стремим се да подготвим студентите така, че като излязат от НАТФИЗ максимално бързо да започнат да работят. Проблемът с образованието в много университети е, че младежите завършват и получават диплома, но в нея липсва понятието професия, тоест знаят много неща, а какво ще работят - не е ясно.
- Насърчавате студентите да мислят творчески, да отстояват собствено мнение. Но съвсем наскоро България бе класирана от "Репортери без граници" на 112-о място в света по свобода на словото. Твърде обезкуражаващо...
- Това показва, че сме поставени в обстановка, в която трудно може различно мнение да достигне до широката аудитория, което е основата на демокрацията. Когато разговарям, особено с магистрите, ги насочвам да се замислят, че в бъдеще някои от тях трябва да се заемат и с административна работа. Разчитаме, че образовани хора, научени на стандартите, на академичност в отношенията, на доброта, ще бъдат ръководители на телевизии, политици, министри и т.н. Много пъти влизаме в спорове за ситуацията в България, те са любопитни да чуят моето мнение. Това са хора, които идват с амбиция, с интелект, тези качества предопределят желанието им да бъдат свободни и те трудно ще бъдат вкарани в рамка. Много се надявам, че сред тях ще има такива, които ще се опитат да помогнат на обществото в това отношение.
- По време на пандемията вие направихте две книги. Изглежда тази странна, необичайна ситуация е била ползотворна в творчески план?
- Първата книга - "10 неща, които никога няма да правя", се роди неочаквано - преди да ни "затворят" миналата година през март, бях написал две малки разказчета. После започнах всеки ден с часове да говоря по телефона с мои приятели, което по принцип не обичам, но в тази ситуация се получи естествено. И това ме стимулира да започна да обединявам разкази около различни теми. А есетата, статиите, които излизат в "Шапката на Ниночка...", са писани през годините, добавих и няколко нови. Това беше много благодатно време за писане, когато имаш нужното спокойствие да се отдадеш изцяло на творчество. Използвах втората вълна на пандемията през ноември - февруари и завърших един роман, който пиша от 10 години. Действието се развива в началото на 50-те години. Разказва за група млади художници от Художествената академия. Беше ми много интересно да се разровя в старите вестници, в каталозите, в историята на НХА от тогавашното време, което е имало своя вид и аромат. В романа има измислени неща, но и много реални - когато пиша, се стремя да имам силна документална основа. Убеден съм, че и в киното, и в литературата, когато имаш добре изградена реална среда, в нея може да поставиш всякакви герои. И хората ще им вярват. Един от проблемите на съвременната литература е, че много автори бягат от задълбочено разкриване и създаване на характери. А добрата история с хубави характери е най-стойностната литература.