Вярвам, че народът ни ще се освести

Стоян БОЙЧЕВ е автор на повече от 20 книги - романи, повести и сборници с разкази, сред които "Неспокойни дни" (1966), "Белият път" (1974), "Топла есен" (1975), "Горчива трева" (1981), "Иваново възшествие" (1985),"Пазач на наблюдателница" (1986), "Холандско лале" (1989), "Омайно биле отровно" (2006), "Златното ведро" (2006), "Мъниста" (2008) и др. Неотдавна известният писател навърши 85. Това бе повод за нашето интервю с него.



- Бачо Стояне, как се чувства един писател в преддверието на патриаршеската възраст?
- Откровено казано, не особено добре. Човек на тази възраст не вижда хубаво, слабо чува, трудно се движи. Aко се направи, че не забелязва тези неща, всичко ще е наред...
- С каква равносметка изпращаш своя юбилей?
- Юбилей, собствено, не е имало, ако се изключи една вечеря с най-близките ми хора, иначе равносметката е средна хубост.
- Какъв е твоят извод от извървения "път през годините"?
- Труден въпрос ми задаваш. Животът на човека се дава един-единствен път, ала ние, докато сме млади, много рядко вникваме в тази обикновена, категорична, жестока истина. И едва ли се замисляме през ранните си години, а и по-сетне, че всичко, което вършим, което създаваме или рушим, което даваме или вземаме, остава, проектира се, нанася се, отпечатва се върху този тесен отрязък от време - времето на нашия живот. Човек просто върви през своя живот, наследил морални и материални ценности, като се стреми да създаде нови...
Нашето поколение на Девети септември 1944 г. беше на 17 години. Голямо ято бяхме. И литнахме в началото високо... За това съзидателно време, възвеличавано и проклинато, ще кажа хубави думи -  то е висок връх в националното ни развитие. Твърдя това, защото за тези години съм казвал и писал и осъдителни, тежки думи, когато днешните критици на социализма (на "соца") пееха дитирамби. Няма спор - всичко днес е сринато, но не докрай. Няма как да се осъществи това пъклено дело напълно. Не може да се срине построеното, не могат да се изпуснат всички язовири, не могат да се изсекат всички новозасадени гори (прави се опит!), не могат... И най-важното - не могат да се обърнат душиците на хората - какво да се прави, тегли ги социалната справедливост на близкото минало, въпреки усилията на цялата световна пропагандна машина... Това искам да кажа: въпреки всичко следата, оставена от нашето поколение, от което и аз съм частица, прашинка някаква, няма да изчезне.
- Роден си насред Балкана. Героите ти са нашенци, които живеят в "Неспокойни дни" и търсят "Белият път". Намират ли го или не?
- Някъде казах, а може би и писах, че пиша за това, което познавам, което нося в себе си. Ще добавя: тук изпитвам и сигурност. То и иначе не може... Днес Средният балкан обезлюдява и изтънява, а той е пъпът на страната ни. Да ходи човек по тази родна земя и сълзи да рони. И горите, решително подобрени и разширени през втората половина на миналия век, варварски се съсипват. Моят стар приятел Петко Горския, четиридесет години садил и стопанисвал нови гори, ми рече на ухо: "Всичко съм очаквал от тези хора, но не очаквах да посегнат на гората..." За изтребването на дивеча беше се примирил, в това число и за благородния елен, развъждан някога от Емилиян Станев горе, в ловното стопанство под връх Чумерна. Казваше с горчива усмивка, че са нужни взвод въоръжени до зъби полицаи, за да опазят дивеча от яките, дебеловрати мъжаги, не по-зле въоръжени...
Тук ти си използвал заглавията на две мои ранни книги и си ги вкарал във въпроса. Бих казал "да" за моите връстници, поне за половината от тях, а за нашите деца и внуци не бих дал положителен отговор. Те тръгнаха по чужбина, по далечни и неясни пътища... Иначе за този корав български край съм готов и днес да река: "Не го разсипвайте, неразумни, това е престъпление! Запазете го!"
- Навремето критиката те определяше като "остър реалист". Като писател днес те вълнува задънената улица, до която ни доведоха политиците. Какво най-много те безпокои, тревожи? Кой според теб днес е най-злободневният проблем за българина, за страната ни?
- Вярно е. И хубаво е. Днес твърде леко се казват и пишат критични бележки, мнения, че и цели протести се надигат тук-там... Е, и какво?... Празен шум. Всяко чудо за три дни. Надяваме се на нещо твърде неясно, направо - несъществуващо - на т. нар. гражданско общество. Правим се на слепи. А коренът на злото е във вълчия, наричат го още латиноамерикански капитализъм, където всичко се купува и продава - и живот, и смърт, и власт, и робство, и любов, и омраза - всичко, всичко, което ни заобикаля и сред което живеем... Капиталът не е натрупан само от експлоатация, а е разбойнически, от масово, повсеместно заграбена собственост. Присвоен е кървавият труд на две поколения българи по "законен" ред...
Тук ми се ще, драги Борисе, да се обърна към добрия човек, който ще прочете тези редове... Живях в три епохи, в два обществени строя. Нашето поколение имаше това "уникално щастие". И наред с радостите и възторзите, изживяхме и своите разочарования и болки. Но затова пък се обогатихме с практически опит.
Не беше за мирисане старият нашенски, балкански капитализъм преди Девети, но ще река: десет пъти по-добър беше от ТОВА, което имаме днес в Република България, достолепен член на Европейския съюз... Аз не съм виждал по-ярка, по-категорична, по-жестока картина от данни и цифри затова, което е било до 1989 г., и това, което е днес, след 22 години промени (разруха). За пръв път населението на България застрашително, драматично, с милион, намалява! Измира. Не се ражда. Напуща татковината си. И това се случва по време на мир. За пръв път населението ни намалява в такива размери след големите средновековни обезлюдявания и поголовното изтребление по време на кърджалийските размирици в края на ХVIII век.
Съдбата ми отреди голям резерв от време, през което живях и работих в Перник и Пернишки окръг - цял четвърт век. Пред очите ми сравнително малкият рудничарски град израсна в мощен промишлен център от национално значение. И хората израстваха - във всяко отношение, както биха казали старите майстори на писаното слово.
А днес, днес има няколко блестящи витрини на магазини и заведения по площада и млади люде, които скучаят по цял ден пред чаша алкохол или някакво разхладително питие. Това са част от синовете и дъщерите, от внуците на някогашните пернишки миньори и металурзи, прочути машиностроители. А онези, които имат работа, са се изнизали сутринта рано-рано към своя хляб в София, където са пазачи, чистачи, метачи, зидари, шофьори, търговски служители, чиновници, посредници някакви. Други са "зачезнали" в Италия, Испания, Португалия или Канада, че и в Щатите, където са си уредили някак си живота...
И това е голямата ми тревога, че се разпиляват биологическите и духовните сили, енергията на нацията. Затова трябва да направим всичко възможно да ги съхраним, за да не загинем, да не изчезнем веднъж завинаги от лицето на земята.
- Какво печелим и какво губим от глобализацията?
- Печелим сигурност и полезни контакти с целия свят, ако на планетата се установи справедлив ред, нещо, което не се съзира в близко бъдеще. Сега имаме друго: големи акули, най-вече американски, които искат да погълнат всичките земни богатства. А губим своята независимост, част от която вече сме загубили, влизайки в Европейския съюз.
- Какво мислиш за духовната нивелация, за литературната ширпотреба, която ни залива отвред?
- Мисля, че те се насаждат и натрапват от хора, които крещят до небето, че са за многообразие и национална идентичност, като в същото време са мощни производители на убийствено еднообразна, суперстока - филми, музика, книги. Нашите подражатели в много случаи надхвърлят образците, създадени на Запад. Мисля още, че тук може да свърши добра работа литературната критика, каквато нямаме. И какво виждаме днес у нас? Само рекламни и твърде сладки (да не кажа - сладникави) писания. Много удобни, и желани при това, от Автора и от Издателя.
Зная, че имаме добри млади писатели. Преди години, наскоро след промените, като виждах как книгите на млади автори се населват в малкия човек, с неудачника и страдалеца, си мислех, че оттук ще излезе "заякът". А може би странстващият, зажаднелият за широкия свят българин, ще донесе в торбата си и голямата книга? Дано. Очите ни напоследък са обърнати все на Запад. И Б. Шивачев, и М. Вълев са добри примери, но те навремето първо изстрадаха своите книги и трудно намериха път за връщане в България. В това се състои тайната на техния успех. Спомням си как тичахме след тях, усетили нещо ново и необикновено - тичахме към голата и безкрайна Пампа, или към зелените простори на Бразилия. Никой никого не е научил как да пише, и какво да пише. Човек сам се учи. Нека тези мои думи не се приемат като някакво назидание.
- А за пошлостта и чалгаджийската простотия, с която ни облъчват така наречените електронни медии?
- Мисля, че цялата тази смет от звуци, думи и заголени женски телеса е доста противна... Не, не са донесли у нас нищо добро и хубаво тези момченца и момиченца, които бездарно подражават на така наречената попкултура.
- Какво ни очаква, ако продължим да се отродяваме и обезличаваме, да подражаваме сляпо на тези "образци"?
- Отродяването е най-сигурният път към пълното разтваряне в Нищото, към окончателното ни изчезване. Иначе самата попкултура понякога имитира народното творчество и точно в това се състои коварството на нейното наподобяване.
- Оптимист ли си или песимист за бъдещето на България?
- Дълбоко в мен припламва вярата, че народът ни ще намери сили да победи чумата, заразила част от чедата му. Така, както това се е случило на няколко пъти през тези 1330 години. Опасността днес е нова, коварна, въоръжена със скрити, почти непознати оръжия. А ние живеем на вълче вървище, на пътя на настървени глутници и винаги сме имали нужда от сигурен съюзник. Тук ни е слабото място - сигурен съюзник в новата ни история. За зло или за добро, народът ни знае, изпълнен е с благодарност, че на Балканите има славянски държави, и при това източноправославни, защото има Русия. Никога не съм се гордял с някакъв "двоен освободител". Знам, че това е било историческа необходимост, дошъл големият брат и ни вдигнал от калта, където османската империя щеше да ни тъпче и досега. Не обръщаме ли днес неразумно гръб на Русия? Тя може без нас, но ние?...
- Какъв е твоя девиз като писател, като българин?
- Пиши така, че редовете, оставени от ръката ти, да личат, че са твои, на българин.