Писателите: наши и наши, а потеклото - едно

Вече десетилетия наред цели екипи от филолози, лингвисти, литературни историци, естети и какви ли не още, в съседна Македония, трупат трудове, изследвания, монографии, чрез които "доказват", че българските писателите, с "потекло" от географската област Македония, принадлежат и на македонската литература (ако не и само на нея!), като се започне от IX в. и се стигне до ден днешен. Техни творби, преведени на  днешния македонски книжовен език, пълнят антологии и читанки, поредици. Пишат се на поразия литературни истории, в които липсващите "темели" се "доизграждат" с присвоени имена и творби, биографии на български писатели.

 Върхът на тази фалшификация

 обаче е том 7 на издадената в Скопие 130-томна мегапоредица, озаглавен "Македонски двудомни писатели". В него като "македонски автори" са представени редица български писатели и поети, сред които Христо Смирненски, Никола Вапцаров и Димитър Талев. Няма да се връщаме към имената на Атанас Раздолов, Трайко Китанчев, Петър Манджуков, Арсени Йовков, Любомир Весов, Сребро Янакиев, Кирил Манасиев и Антон Попов, които имат свое утвърдено място в българската литература. За македонистките посегателства върху някои от тях вече писахме в предишните  материали, посветени на скандалната поредица.
Съставителят на сборника "Македонски двудомни писатели" Томислав Тодоровски не е изневерил на известния вече "стил" на селективен и манипулативен подбор и безогледно "македонизиране" на български писатели. 

Христо СМИРНЕНСКИ едва ли приживе е подозирал, че в Скопие ще променят националната му принадлежност

Като проследява "културната еманципация на македонците" в края на XIX и началото на XX век Т. Тодоровски лансира познатата теза за "така наречената двудомност в македонската литература". Безспорен факт било, че през този период "цяла плеада" от писатели били "пишували двуезично: на македонски и някой друг славянски език" (което е стопроцентова лъжа!) Очевидно било, че една голяма част от македонските писатели пишувале и (или само) на бугарски язик, понеже... " в България била най-голяма концентрацията на македонската емиграция", което е още по-голяма лъжа. Първо, защото в България те не са били емигранти, а бежанци от Македония. Второ те са били "голяма част", понеже са се чувствали македонски българи и затова са писали на български.
     
Селективно и манипулативно

Опрял се на тезата за писателската "двудомност" Т. Тодоровски "задомява" цяла плеада от български писатели в македонската "книжевност", сред които, освен споменатите още: Евтим Споространов (който пишувал песни и разкази на бугарски и македонски, с. 8), Войдан Чернодрински (който внесувал и драми, напишани на бугарски, с. 9), Никола Киров (оставил повече мемоарни и белетристични текстове, пишувани на бугарски, с. 9), Димитър Молеров, (изтъкнат двудомен (?) фолклорист от Пиринска Македония с. 10),Лазар Поптрайков (който в литературата си бил осигурил място с единствената поема, напишана на бугарски "Локвата" и Виняри", с. 11)... Вече Антон Попов, Михаил Сматракалев и Асен Ведров са представени като "основоположници" на небезизвестния "Македонски литературен кръжок". Не е пропуснат и "двудомникът" Григор Пърличев, който бил пишувал само на гръцки и македонски, като неговата българска  "Автобиография" била "интонирана"??? (с. 19).

Никола ВАПЦАРОВ е представен във въпросното издание като "верен син на македонскиот народ", макар в Скопие добре да знаят, че неговият "македонизъм" не е нищо друго освен внедрен коминтерновски интернационализъм

Ще оставим настрани тенденциозните биографични бележки, с които включените в сборника писатели са представени като "македонски двудомни автори". Абсолютно селективно са подбрани и техните творби - основно на..."македонска тема", преведени най-често от... български. Иначе техниката за "доказване" на въпросната "двудомност" е много проста. На повечето български писатели, родени в Македония, се прикачва "македонско потекло" и това, според скопските манипулатори е достатъчно, за да станат те... "двудомни".  

  Нищо неподозиращият Смирненски

 Прочее, той в миналото едва ли би могъл и да заподозре, че някога "ще му се наложи" да си смени националната принадлежност и да бъде обявен за "македонски двудомен поет", който ще бъде превеждан на уж родния му "македонски език". Вярно е, че биографичната бележка за Смирненски в сборника е "обективна". В нея той е представен като "пролетарски поет, хуморист, разказвач, пътеписец, карикатурист, журналист, редактор и член на БКП" (с. 371). А когато става реч за неговото творчество, съвсем вярно е отбелязано, че в поезията му преобладават стихотворенията "със сатирично-хумористичен и патриотичен характер", без да се пояснява за какъв именно патриотизъм става дума, от което евентуалният читател може да си направи извод, че се касае  за... "македонски патриотизъм" (след като е представен като македонски автор).

Дори добре известните пробългарски и антимакедонистки възгледи на Димитър ТАЛЕВ не са попречили на съставителите на сборника да го обявят за "двудомен" и да го напъхат в него

Нещо повече, закоравелите македонисти от Скопие отдавна тиражират в интернет-пространството публикувания във в. "Маскарад" от 10 декември 1922 г. фейлетон на Смирненски "Автономна Македония", като "напишан на македонски язик"(макар да става дума за диалект!), пропускайки тази подробност, че въпросната творба е само една остра сатира срещу проявяващия се по онова време автономизъм и македонизъм.

Докато Никола Вапцаров е "македонизиран"

изцяло и обявен за "верен син на македонскиот народ, влюбен в неговото национално минало" (с. 483). "Своята македонска национална принадлежност и безрезервна любов към Македония поетът я бил изразил експлицитно (ясно - б.а.) в стихотворението "Земя", написано по повод на обявения конкурс от Македонския литературен кръжок през 1939 г." (с. 485). В сборника Вапцаров е представен със стихотворения, преведени от български на... "неговия" роден македонски език.
В Скопие вече десетилетия наред повтарят своя най-важен "аргумент" за "македонската принадлежност" на Никола Вапцаров, понеже той бил сред създателите на коминтерновския "Македонски литературен кръжок" (1938). Но тъкмо този факт е най-сериозното опровержение на неговото "македонско национално съзнание", тъй като по безспорен начин доказва, че то е било  "внедрено" в него (за периода между 1938 - 1941 г.) Както е известно, кръжокът е създаден през 1938 г. по решение на Коминтерна, а "македонизмът" на Вапцаров не е бил нищо друго освен част от декретирания по онова време сталинистки интернационализъм.
Имах редкия шанс да разговарям с последния жив участник в Македонския литературен кръжок Иван Керезиев (виж в. ДУМА, бр. от 23 юли 2003 г.), който недвусмислено допълва казионната идеологическа представа за него: "Помня още първото заседание, на което Дончо (Антон Попов - б.а.) взе думата и започна да говори по непривичен за него начин. Няколко минути той се кълчи, запъва, мъчеше се да налучка характерни македонски думи. Най-накрая вкара спасителното "ке", с което си помисли, че е проговорил "македонски". На въпроса дали Вапцаров се е чувствал "македонец" Ив. Керезиев заявява: "Не, не,не! Вапцаров се чувстваше, както ние тогава си казвахме, че сме българи от македонския край". За националната принадлежност на гениалния български поет обаче едва ли някой се е изказвал по-точно и изчерпателно от неговата майка Елена Вапцарова, която през 1968 г. в писмо до в. "Пиринско дело" пише: "Нека цел свет да ме чуе: "Родината на Вапцаров е България, в която той работи и умря... В почуда бех как такъв поет да е писал своите стихове на чужд език и после чуждите хора да ги превеждат на родния му език. Това пиша аз майката на поета с немощната си ръка. Елена Вапцарова".
      
 Димитър Талев е ненавиждал македонизма

 ...Това свидетелства синът на големия български класик Братислав Талев в интервюто, озаглавено "Баща ми в мен", публикувано в книгата на писателя "Неиздавани страници" (2009). Потвърджава го и самият Томислав Тодоровски в биографичната си бележка за Д. Талев към сборника. Според него в романите си "Железният светилник" и "Преспанските камбани" белетристът давал "непълна, едностранна и от пробългарски позиции снимка на македонското национално Възраждане" (с. 395), като Лазар Глаушев и Райко Вардарски били "нови паисиевци с явно декларирана българска принадлежност". Пак в същата бележка Т. Тодоровски изразява своето съжаление, че и за романа "Илинден" била присъща "неотстъпчиивата теза за българската принадлежност на македонците" (с. 395).
"Баща ми реагираше много болезнено и много остро на новия македонски език. За него това беше една опасна измишльотина. И днес виждаме резултатите" - споделя Братислав Талев в своето интервю (с. 324).
Разбира се, дори този факт не е възпрял Т. Тодоровски да включи в съставения от него сборник осакатен откъс от романа "Илинден", преведен на "македонски език", което е повече от скандално.

Компаративисти и... македонисти

Още през 1979 г. известният словашки литературен теоретик Диониз Дюришин издава своята "Теория за сравнително изучаване на литературата", където лансира идеята си за т.нар. "билитературни писатели" - т.е. принадлежащи едновременно на две или повече литератури. През 1984 г. той издава Theory of Literary Comparatistics, в която доразвива теорията си. В 1991 г. излиза книгата му Osobitne medziliterarne spolecenstva. В нея ученият определя т.нар. двудомност, като "органична, родствена принадлежност на творческата личност и нейното творчество или част от него към две или повече литературни системи" (с. 26). Като се опира върху "двудомността" (и многодомността) на словашко-чешките писатели Ян Колар и Павел Шафарик - Дюришин визира различни варианти на "двудомност" - програмна, интенционална, потенциална, асиметрична и пр., посочвайки различните им проявления в словашко-чешките, украинско-руските, белоруско-руските, югославските, каталонско-галицийско-баскийско-кастилските, словенско-хърватските, немско-австрийските и пр. литературни общности, без да споменава обаче някаква македоно-българска (или българо-македонска) общност.
По обясними причини съвсем оправдан е интересът към компаративистиката в Скопие. Още през 1981 г. в Охрид се провежда първото заседание на Интернационалната асоциация по компаративна литература. Тази тема регулярно се обсъжда и по време на свикваните край Вардара конгреси на световния ПЕН-център. Не са една или две публикациите на македонски автори на тема "двудомност". Напоследък се спряга като "двудомен" дори Атанас Далчев.
Разбира се, скопските македонисти четат трудовете на Диониз Дюришин така, както на тях им изнася. 

Удавникът и за сламка се хваща
    
За да попълнят липсващите писатели и произведения в тъй жадуваните "темели" и  "континуитет" на създаваната в Скопие "македонска книжевност", тамошните компаративисти и лингвисти с лека ръка присвояват имена и творби на български (и не само на български) книжовници и писатели от миналото. Очевидно, без да си дават сметка, че по този начин не може да се попълни липсващата приемственост.
Те нарочно забравят, че до 1945 г. липсва кодифициран книжовен македонски език, което означава, че липсва и... македонска литература. Пак нарочно приписват на български автори от миналото (с българско национално съзнание) "македонска национална принадлежност", като ги подреждат в своята си измислена литературна история, което не е нищо друго освен най-обикновена кражба и фалишфикация.
Скандално е, че всичко това се прави публично и че се влагат неистови "научни" и други напъни, за да се докаже, че тези автори са "двудомни". За да бъдат тези писатели обаче "ваши и наши" би трябвало да имат освен българска и "македонска националност", което, според Дюришин, е condicio sine qua non (задължително условие). Но това не е възможно да стане със задна дата, тъй като до 1945 г. липсва не само македонска литература, но и македонска нация. Дотогава литературата е наша и наша, т.е. една, а и потеклото е едно. Който може, нека да ни опровергае.