Незабравимата Мила Павлова

През настоящата година се навършват 86 г. от рождението на голямата българска актриса Мила Павлова. Тя почина съвсем млада в разцвета на живота и на творческите си сили, когато беше само на 35 години.
Мила Павлова е родена през 1928 г. в Пловдив в семейство на чиновник. Интересно е, че съгласнo източници никой от семейството не се e увличал от театъра. Съобщава се, че още първата година в училище малката Мила взема участие в традиционна ученическа забава, като прави толкова силно впечатление на учителите "с необичайната си свобода, артистичност и искреност" в сравнение с останалите стеснителни деца, че те предупредили родителите за артистичните заложби на тяхната дъщеря. Тогава Мила, заедно с майка си, отива при директора на Пловдивския общински театър П. К. Стойчев - виден артист, режисьор и театрален деец, да се посъветва с него. Стойчев се заема с момичето и му възлага малки роли при детския отдел на театъра. Мила прави голямо впечатление с вродения си артистичен талант и скоро от второстепенни роли започва да получава главни. Става предпочитан артист при изпълнението на детски роли в "Златната катеричка", "Малкият цар", "Пинокио", "Котаракът в чизми", "Мара Пепеляшка" и др. Включват Мила и в репертоара за възрастни с подходящи роли за деца. Посочва се показателният случай с ролята на Мая от "Платон Кречет". Когато на сцената се появява Мила, режисьорът Н. О. Масалитинов, наблюдавайки с голям интерес играта на момичето, възхитен и възбуден казва на седналия до него пловдивски постановчик, режисьора Йордан Черкезов:

Каква прелест, наистина. Тя ще стане актриса

Ученичката успешно съчетава участието си в театъра с уроците. Като пълна отличничка получава стипендия и "скромни хонорари". Току-що завършила трети клас, тя е повикана от П. К. Стойчев, който я убеждава да постъпи в драматическите курсове, но тя решава първо да завърши гимназията. Мила умее търпеливо да чака, умно да оценява събитията от настоящето и да взема правилни и точни решения за бъдещето. След завършване на средното си гимназиално образование през 1947 г. тя е приета с конкурс в Театралното училище в класа на Стефан Сърчаджиев. Когато постъпва в трети курс, класът на Мила Павлова вече е под ръководството на известния наш артист Георги Стаматов. Той подготвя дипломния спектакъл "Гимназисти" от Константин Треньов. В него Мила Павлова изпълнява ролята на Олга. Съгласно съобщенията и критиката, спектакълът се представя отлично от класа и след това се изпълнява като представление в Народния театър. Всички участници са назначени за стажант-артисти. Мила Павлова изпълнява "малки епизодични роли" в театъра. При обсъждането на този спектакъл в присъствието на пристигналия у нас руски режисьор Борис Бабочкин тя е направила много силно впечатление и той й възлага ролята на Соня от "Дачници" на Максим Горки. Това представление е смятано за едно от най-големите, показвано дотогава пред българската публика на сцената на Народния театър. Със своята игра на сцената Мила Павлова "не отстъпва на най-ярките постижения" на големите изявени и утвърдени актьори. Когато в репертоара на Малий театър след години Бабочкин отново връща тази пиеса, той със съжаление възкликва: "Няма ги Шалимов на Никола Икономов и Соня на Мила Павлова".
Според биографи и критици, не се знаело "колко още време не може да се достигне

онзи неповторим образ на младостта

който Мила Павлова изигра на българската сцена". Съобщава се още, че "никой като нея не събра в тази младост началата на сериозното и празничното, на драматичното и лиричното, никой като нея не огледа в младостта кълновете на целия по-нататъшен човешки живот с неговото добро и зло, възвишено и ниско, ярко и безлично". Тя започва от Соня, дете с характер, разбрало любовта и живота на майка си Маря Лвовна, "изтъкано от съчувствие и нежност", извисява се до трагическата саможертва на "неизживяната младост и несподелена любов" на Зойка от "Години на странствуване" на Алексей Арбузов и "се слива с прелестното безразсъдство" на Моника Туик от "Скандал в Брикмил" на Пристли. Има роли, които стават съдба за артистите, роли, станали откровение на духовния им свят и изповед на "духовни дилеми". Това са роли, в които Мила Павлова се вживява и "потъва". Самата тя разказва: "Винаги, когато потъна в събитията на сцената, се страхувам да не загубя творчески самоконтрол. Веднъж това ми се случи, беше страшно. В Зойка по време на валса усетих, че нещо лошо внезапно ще ме връхлети. Аз забравих, че съм на сцената, повярвах, че съм санитарката Зойка, че само след няколко минути ще умра и няма да дочакам дори разсъмването на тази гара. Страните ми пламнаха така силно, че ги допрях до дулото на автомата, за да се разхладя. Притворих очи, а когато се огледах наоколо - декорите, лицата на моите партньори, светещите прожектори - всичко това ми се видя така неистинско, така далечно от моето чувство..."
Незабравимият Апостол Карамитев си спомня тази сцена: "В сцената на Зойкината смърт от залата хвърлиха два букета. Единият застана на авансцената, а другият леко се търкулна до главата на Мила. След спускането на завесата, тя продължаваше да лежи на пода, не искаше да стане, само ми прошепна: "Като при истинска смърт!" Емил Стефанов споделя: "Такова потъване в ролята и такава сценична вяра съм виждал само при Кисимов!"
Съгласно източниците, при

"потъването" в ролята на героините си

Мила Павлова се опира на предварителното наблюдение на реалните примери от житейската действителност. Съобщава се, че при възлагане да изиграе Моника Туик на Пристли тя ходи във вариете да наблюдава поведението на млади модерни момичета, "техния жаргон, облеклото им, обноските им". И в резултат се ражда една палава Туик, в която "бръмчат най-различни бръмбари" от списанията и романите, които е чела, от телевизията, която е гледала. Съобщава се, че "няма случай в кариерата й тя да е играла образ с отрицателно обаяние. Всичко, до което се е докоснела, ставало примамливо и пленително". В края на всяко представление публиката, запленена от нейното изпълнение, я аплодира с "бис".
Биографи, специалисти и критици са единодушни, че една от най-големите роли на Мила Павлова, не само по "блясък и артистичност", но и по "вътрешно психологическо богатство", е Ани Франк, която показва и нейното разбиране за младия човек, за неговото съзряване, с първото сблъскване с действителността и с нейните проблеми. Немалка част от критиците са искали да видят в героинята един "необикновено проницателен ум", а тя превръща дневника в една изповед, пареща до болка. Независимо от това, образът става "по-жив, по-пленителен и по-трагичен" и представлява прекършване на една човешка съдба под ударите на действителния свят. Гръцкият режисьор Такис Музенидис, след като е гледал много актриси в ролята на Ани, заявява: "Да, това не е известната ми досега Ани Франк с болезненото прозрение в света, но Мила Павлова е великолепна, изключителна в своето разбиране за ролята." Приятно изненадан и възхитен от нейното изпълнение, гръцкият режисьор й поверява Антигона в своята постановка.
След великолепните игри на легендарните актриси Адриана Будевска и Роза Попова, оставили незаличима диря в нашето театрално изкуство, съвременната Нора на Мила Павлова прибавя нещо ново към разкриването на една от "най-покоряващите женски натури" в световната драма. Нора на Мила Павлова е "закачлива и палава" с неизчерпаем темперамент в един "спокоен дом и дори безцветен живот". Тя пресъздава образа на Нора "с голяма вътрешна динамика". Най-силната част в тази роля е борбата между "надеждата и приближаващата се катастрофа".
В последната си роля, пресъздавайки сложния образ на Кандида от едноименната пиеса на Бърнард Шоу, Мила Павлова отново се връща към анализа на Нора. Този сложен образ показва една "загадъчна, примамлива и... недостижима женственост".
 Мила Павлова почина през 1963 г. Тя играе на сцената на Народния театър 12 сезона, считано от 1 октомври 1950 г., когато постъпва като стажант-артистка, и се разделя с него през юли 1962 г. с последното за сезона представление от Бърнард Шоу.
 

Нора

Дамян Дамянов

Сцената разтвори два клепача,
сцената ме лъхна с хладина -
между мъртвите декори тихо плаче
с истински сълзи една жена.

Нора, Нора, моя малка Нора,
избърши зелените очи...
Тук ни гледат толкоз чужди хора,
о, не бива, скъпа, не плачи!

Доктора не ще се върне вече
да потропа с дървения крак,
и да каже "Мисис, мисис, добър вечер!
Аз дойдох да се постопля пак..."

...Аз си тръгвам и пиян залисан,
драмата в душата ми звучи...
А в гримьорната една актриса чака,
чака със разплакани очи...

Нора, моя малка Нора...