"Навсякъде се чувствам българин"

Йордан МИЛЕВ е роден в с. Алтимир, Врачанско. Завършва Филологическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", след което специализира източни култури в Ташкент, Техеран, Делхи и Манила. Работи в Радио София, сп. "Пламък", дълги години е главен редактор на издателство "Народна младеж". Участва активно в Асоциацията на писателите от Азия и Африка. Има издадени над 20 поетични и пътеписни книги, сред които "Хора и пустини" (1973), "Под покрива на света" (1981), "Неизвестни брегове" (1982), "Източно-западен диван"  (2002), "Вечният сезон" (2009) и др.  Негови стихове са превеждани на английски, хинди, арабски, фарси, руски, казахски, чешки и др. езици. В момента живее в САЩ.

- Как се чувстваш, поете, в твоята патриаршеска възраст?
- С благодарност към всичко и всички, които ме дариха с живот. Без епатрахил и скиптър.
- Връщаш ли се често към миналото и младостта?
- Едно стихотворение от новата ми книга завършва така: "За миналото аз не плача,/ за бъдещето ми е жал."
- Как си спомняш студентските години?
- Като градина, където розите никога не увяхват. И правото да си останеш млад по дух и чувства. И да проумееш, че всяко право предполага отговорност, всяка възможност - задължение, а притежанието - дълг. Оттогава започнах да вярвам повече на ентусиасти, отколкото на такива, които знаят всичко.
Завърших Софийския университет, когато там имаше един минитиражен вестник - със същото име, и два литературни кръжока: "Димчо Дебелянов" и "Васил Воденичарски". Още нямаше поетически академии и телеекран, който помага да се придаде на всяка глупост - обществен статус.
- Предполагам, че не си забравил "бурните" литературни четения в 272-ра аудитория. Кой е най-яркият ти спомен оттогава?
- ...Препълнена и шумна зала. Бушува от радост и любов... да бъдеш студент. Някъде в дъното са се събрали Николай Кънчев, Недялко Йорданов, Христо Банковски, Атанас Мочуров, Стойчо Стойчев, Матей Шопкин, Воймир Асенов, Стойчо Банчев, Григор Ленков... Лъчезар Еленков размахва нефтения си шал от Нефтения институт в Москва, взема думата и прогласява: "Амфора като метафора..." Струва ми се, че напомня за младата руска поетическа вълна... в продължение на Ана Ахматова, Гумильов, Александър Блок... Ето, че изплува и най-яркият спомен: Христо Банковски... Той чете, за кой ли път, все едно и също стихотворение - "Монтевидео" (Виждам планина). Нещо високо, пламенно и небесно-чисто грее в очите на студентките пред него.
...След години Христо ще дойде в издателство "Народна младеж", дори няма да влезе в стаята ми, а в коридора до отдел "Поезия" ще ми даде ръкопис... и ще помоли: "Издай го някой ден, ако си струва..."
Откъде да знаех тогава, че ще го издам посмъртно! Стихосбирката се казваше "Виждам планина".
- Бяхте добри приятели с Христо Банковски. С какво той те впечатли най-силно?
- Чиста и светла личност. Тъжен самотник с планините. С малко думи и повече мисли. Търсеше някаква височина в своя сиромашки живот. Било тя планина... или небе.
- По повод на неговата трагична смърт, толкова години по-късно се появиха различни версии. Какво мислиш за това?
- Случайност. Нещастен случай. Предопределеност. Версията е събитие, описано от хора, чули за него от други, които не са го видели... До късно през нощта, в оня неделен ден, седяхме самотни в колибата на Яким Бей - нещо като барче на морския бряг, към Международния дом на журналистите във Варна. Какво ли не си говорехме със Сирените от лунните морски вълни... Но, трябваше да го изпратя сутринта. Чакаше го работа в Радио София. Още повече, че във вторник се завръщах и аз - бях му обещал предаване за Средновековните източни поети... Тръгнахме нагоре по стръмния бряг, без повече един от нас да стъпи на него...
Сутринта, когато отидох да му пожелая добър път - пред 902 стая (живеех в 904) стоеше милиционер. Стори ми се смутен и някак нервно пристъпваше в кръг. Имало заповеди, нареждания..., но ми позволи да вляза в стаята на Христо... Боже господи, половината бутилка "Димят", с която си тръгнахме от брега, стоеше неизпита. Малко черно куфарче - разтворено и пълно с черно бельо. И черен бележник - записал в него, че ме чака във вторник... И - недовършено стихотворение... Споделяше някаква мъка, откровение или завещание към едно сърце, чието кратко име, много години след това, четях по тук-там разлепените некролози.
...Излязох на терасата. От дясната страна - бакърената ламарина върху ниския парапет беше полуоткъртена и изкривена - ясно, някой е искал да се задържи за нея...
Христо Банковски искаше да живее. Много ненаписани стихотворения лежаха в сърцето му. Чакаше го още работа в Радио София...
- Нерядко напоследък се появяват политически спекулации за т.нар. Априлско поколение. Как се отнасяш към тях?
- Балони, които рано или късно се пукат... Като главен редактор на издателство "Народна младеж" знам нещо повече за библиотеките: "Поколение", "Имена върху гранит", "България в образи"... за "Смяна", "Стръкче младост" и т.н. През 50-те и 60-те години на миналия век се появиха за полет нови поетични гласове, вглъбени повече в крилата си, отколкото в празни думи за светли хоризонти. Стихотворението на Георги Джагаров "Птици пеят" отключи кафеза. Естествено от "Смяна" последва и "Поколение". Но както се казва - доброто не идва само... Заобмисля се общ сборник с по едно стихотворение от тези нови творци, още неизраснали "на място". Завъртяха се такива заглавия като "Птици в полет", "Кръстопът на птиците", "Криле за полет"... Но на улица "Калоян" 10 кацна блага вест: "Антологията да се казва "Априлски поети" или "Поети на Април".
Какво да се прави? Нищо! Дето се казва - кръстниците сами ще се открият... Остана ми само горчивия привкус от калема за ашладисването на повече от тези "априлски" талантливи творци.
С една книга - "Фашизмът", ашладисахме по-късно и един президент!
- Преживяваш ли носталгия по "доброто старо време"?
- И най-добрият утрешен ден не може да ни върне вчерашния.
- Защо социализмът се провали?
- Социалната идея е велика, но още не са се родили хора, които да я осъществят.
- Коя беше най-голямата беда, станала причина за неговия провал?
- Горната!
- А кое е най-доброто нещо от "онова време", за което си струва човек да съжалява?
- Светлата вяра в дните честити! Тя не угасва. У нас и по света!
- Вече от няколко години живееш в САЩ. Чувстваш ли се американец?
- Не. Чувствам се българин. И... навсякъде по света! Думата "американец" е условна. Точното й име е "гражданин на САЩ". Там живеят афроамериканци, англичани, французи, руснаци, немци, китайци, японци, българи... и от остров Тамбукту. По ясни закони и много точни правила!
- Какво мислиш за родината на Уитман и Лангстън Хюз?
- Още продължавам да мисля, но... Ю Ес Ей е велика страна. Отдавна не е от времето на "Стръкчета трева" и "Чичо Томовата колиба". Надраснала е "тревата" и е някъде високо със "Спасителят в ръжта", "Великият Гетсби", "Нежна е нощта", Хемингуей, Фокнър... и с околозвездни орбити в жажда за нови технологии - иновации, или в борба с извънземни и земни същества, наричани и терористи. Нито е едноетажна, нито може да се опише в един туристически пътепис от кратко пребиваване в Бевърли хилс или по плажовете на Флорида, заслушан в някой шотландски пискудан, произлязъл от българската гайда.
Ясни правила. Желязна конституция, макар и с достатъчни поправки, но с безприкословното им изпълнение. И най-важното правило: Вашето благополучие зависи от вашето собствено решение!
Слонът и магарето - символи на двете главни партии, се сриват понякога, но спокойно пасат по улици и площади, и пристъпват към някой и друг континент - къде с радост, другаде - с болка. В този наш прекрасен, но недотам уреден свят.
- Какви са впечатленията ти от българската диаспора в Америка?
- Оцелява! Бедна и щастлива... То, къде ли не сме оцелявали през вековете... Не диаспора, а човечество - прислонено в Чикаго, Лос Анжелис, Питсбърк, Вашингтон, Флорида, Калифорния... Двеста хиляди или май повече, убедени: Не е вярно да се смята, че хората с огромно богатство винаги са щастливи.
На една творческа среща в Американския университет на Вашингтон, ул. "Небраска" - студент от Южна Дакота ми зададе нещо като въпрос: "Вярно или не, но като гледам... вие - българите, ми изглеждате щастливи хора... А като чета и слушам, че сте най-бедни, най-корумпирани..." - недоизказа и останалите епитети, които ни лепят като парцал по гърба. Навярно се засрами... Почаках залата да утихне и казах на чист български език, да ме разберат всички: "Ние сме бедни, не защото сме щастливи, а сме щастливи, защото сме бедни!"
Преведоха ли ме или не - но имаше ръкопляскания. Приех, че те се отнасят повече за въпроса.
- Единни ли са българите или са "орел, рак и щука"?
- Поне за българите в САЩ, тази наша знаменита басня бих я коригирал... Горчи ми, когато чета, слушам, видя по телеекрана или в някой филмов пасквил или недопечен сериен суджук - как всичко що е българско по чужбина се обругава, осмива, оплюва... Понякога и дребни камъчета обръщат колата - но... Много наши учени, инженери, лекари, юристи, майстори в глобалната мрежа на този удивителен континент... работят и се ценят високо. Наши архитекти се славят в Холивуд. Всички наши ученици, които печелят световни конкурси по компютърна грамотност или кибертехника - попадат веднага в мрежата на Американската мечта...
- Какъв е нейният превод там?
- Аз искам! Аз мога!
- А у нас?
- Аз искам! Но не мога... (В смисъл - няма как!)
- В едно по-раншно интервю твърдиш, че българските идеали са праисторически. Какво имаш предвид?
- Какво ли не... Тези идеали откривах под Хималаите, в Памир, "Панчатантра", по-късно в думите на Зороастър, Авестата и "Средновековни източни поети", по Копринения път към река Дунав. Ставаше дума за хан Аспарух, който, като видял как героичните му братя дълго умуват над един сноп от лозови пръчки - събрал хвърковатата си чета, издигнал знамето с конска опашка и казал: "Напред!" Сподирян от род, стада, атове, коли и шатри..., потеглил къде по Волга, къде покрай нея... на югозапад, някъде надолу, към земя, където може да се живее и побеждава, а и добитъкът да има какво да пасе... Та, ето - едни от праисторическите въпроси или идеали за нас: Как? Къде? И - Защо?
- Кога ще излезе новата ти поетична книга?
- До края на тази година. Надявам се... Има си вече име "Отшелник".
- Благодаря!