Любов - последната голгота

- Пишеш, композираш, подготвяш нови книги и концерти... Не се ли изморяваш от това неистово темпо?
- Нямам време вече... Идва един момент, когато те обхваща паниката от страшно намалялото време и от това, че много скоро може да ти се случи или внезапно да изчезнеш, или (което е още по-лошо) да изгубиш способността да възприемаш света нормално.
- Най-новата ти книга е озаглавена "Безлюбовие". Това "намек" за възрастта ли е, или за времето, в което живеем?
- Слава богу никога не съм страдал от безлюбовие. Но днес живеем в такова време, в каквото никога не сме живели преди. Бях много малък, за да помня годините на фашизма, не съзнавах ясно какво става по времето на Сталин, но след това годините на социализма - годините на моята младост и на моята зрялост - бяха незабравими. Често се връщам там и ги възприемам с цялата им сложност и противоречивост. Не ме мъчи носталгия, но ми е хубаво да се връщам обратно. Толкова приятелства, толкова любов, толкова риск, толкова победи и толкова поражения...
Дори първите години на демокрацията не са ми толкова тягостни, макар че преобърнаха живота ми.
И никога, никой не е подозирал, че 23 години след ноември 1989 г. ще се озовем в такава полицейщина, в такава наглост и малокултурие. В такава бедност и мизерия. В такова  безпаричие. И уви! - безлюбовие.
- В едно свое неотдавнашно интервю твърдиш, че човек не се променя с годините, че остава същият. Вярваш ли, че е така?
- Поне за себе си - вярвам. Дори имам едно стихотворение на тази тема, в което казвам:
...............
Гледам тебе и всичко наоколо
със шестнайсетгодишни очи...

Мойта тайна и мойта победа!
И така до последния час:
адски стар  - светът да ме гледа,
адски млад - да го гледам аз.

- Вярваш, че има "друг живот". А има ли?...
- Има, разбира се... Да се хванем на бас, че ще се срещнем там, но не съм сигурен дали ще се познаем. Казал съм го в едно друго стихотворение - влизаш от едната врата в стаята на живота и излизаш от другата, за да влезеш в другата стая.
- Коя е твоята "вечна тема"?
- Нека не звучи егоцентрично, но "темата" съм самият аз. Наскоро пак си препрочетох стихотворенията от ученик досега - в тях е целият ми живот. Всичко, което съм изпитвал, всичко което ми се е случвало... Просто една автобиография. Или по-скоро изповед.
- Ти продължаваш да пишеш за любов, а в днешния свят като че ли омразата в човешките отношения взема връх?
- Точно затова пиша за любов. И призовавам към любов:

Любов - последната голгота.
Спасението на света.
Любов - по-кратка от живота.
Любов - по-дълга от смъртта.

- Какво мислиш за времето, в което живеем; за участта на хората?
- Казах го по-горе. Не съм очаквал, че ще доживея такова време.
- Какво те възмущава най-много?
- Апатията, от една страна, и заблудата, от друга. Оказа се, че немалка част от българския народ може да бъде заблудена от безогледна манипулация и да се улавя на въдицата на популизма на двойника на "човека от народа". А по-голямата част от народа е изпаднала в апатия и наблюдава всичко това, без да предприеме нищо.
- Какво най-вече те плаши?
- Именно тази апатия, която може да доведе до още по-зловещо повторение на тази власт.
- Какво е отношението ти към политиката и българските политици?
- Никога не съм бил аполитичен... Винаги активно съм изразявал своето отношение към това, което става в България. Сега правя това единствено със своите рецитали и напоследък чрез фейсбук. Имам двама сина - и двамата журналисти - и съм предал на тях щафетата. Мисля, че са храбри и достойни момчета.
А за българските политици мога да говоря само поименно, защото има хора, които уважавам и немалко такива, които презирам.
- Виждаш ли някаква "светлинка" в тунела?
- Каква ти светлинка, трябва незабавно да излезем от него на всяка цена, иначе ще се задушим.
- Върху какво работиш в момента?
- Бях започнал един роман и една пиеса преди пет-шест години и съм ги изоставил. Мисля да се върна на тях, след като в последните години пиша само поезия.
- Каква нова книга ще предложиш на читателите в скоро време?
- Една книга за азбуката, за трийсетте букви - в стихове за деца. Към всяка буква има по две стихотворения и обяснение как се пише. Това ще е подарък за малкия ми внук Самуил.
- Какво мислиш за бъдещето на България?
- Нима мога да мисля страшни неща - такива, каквито вещаят разни политолози и социолози?
България е вечна. Тя търпи, търпи, но като се разбунтува...
- Каква дума произнасяш, когато си отчаян и разочарован?
- "Сам съм си виновен".
- А когато си възхитен?
- "Спри миг, ти си тъй прекрасен", Фауст.
- Коя е твоята максима?
- Достигнеш ли върха... продължавай нагоре!


Обръщение

Днес, когато нашата Българска държава
всеки я купува и я препродава,
днес, когато всеки кръгъл идиот
прави се на лидер и на патриот,
днес, когато бившите пак се подредиха
и от демокрацията шапка си скроиха,
основаха фирми, построиха банки
на социализЪма с гнилите останки.
Днес, когато новите наши демократи
спяха във палатки, спят сега в палати,
а народът гладен в никого не вярва
и със много мъка хляба си изкарва,
ако не открадне, ще загине инак,
днес, когато кражбата стана ни поминък,
днес, когато гинат нашите войничета
и проституират нашите момичета,
днес, когато властват рекет и пиратство
и си пълнят гушите с нашето богатство,
наглият престъпник има нова роля -
вместо във затвора пуснат е на воля,
граби, и насилва под път и над път,
днес, когато няма ни закон, ни съд,
днес, когато вредом тържествува злото -
трябва да му сложим прът във колелото,
кърлежа да смажем, стига кръв е локал!
Ножът във плътта ни стигнал е до кокал.

И вместо да скочи, да извика кански,
спи във сън дълбок юнакът балкански.
Защото България вече е свободна,
но къде си, вярна ти любов народна,
но къде си, съвест, но къде си, смелост?
Или се превърнахте пак във вкаменелост?
Тъй ли ще си иде цяло поколение
с жалкия инстинкт за самосъхранение?
Българино кротък, българино хрисим,
докога от други ти ще си зависим,
докога съдбата ти ще решава друг?
Я впрегни магарето в дървения плуг,
изори земята от гнилите бурени,
смачкай паразитите, върху тебе турени,
отгледай грижливо своя собствен плод,
за да се докажеш, за да си народ.

Но търпим как бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.
Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.
Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбват народа,
други чрез народа заграбват властта.

Затова да махнем днешните бездария
и не Бог, а ние да пазим България!


Волни птички божии

Под небето високо
вегетираме всички,
без да знаем, че всъщност
сме Божии птички,
без да знаем, че можем
да хвърчим и да пеем,
без да знаем дори
за какво да живеем.

Оголели от грижи
за стомаха и джоба,
ослепели от завист,
оглупели от злоба,
онемели от страх,
озверели от крясък -
в крайна сметка ще станем
на пръст и на пясък.

Но дали е така,
както външно изглежда?
Има нещо над нас,
има даже надежда
или нещо, което
на надежда прилича,
че човекът все пак
е роден да обича.

И макар че това
невъзможно е днеска
в тази нервна и болна
политическа треска,
казват - има симптоми,
че тя ще отмине
след 15, след 20
или 30 години.

Следователно шансът
съвсем не е малък.
Затова да преглътнем
горчивия залък.
Затова да запазим
във времето тежко
малко нещо от Бога
и нещо човешко.

Под небето високо
вегетираме всички,
без да знаем, че всъщност
сме Божии птички.
Някой ден ще подхвръкнем,
някой ден ще запеем
и дори ще усетим
вкуса, че живеем.