Като негър в Алабама...

В началото на ХХ в. Христо Смирненски пише стихотворение, в което казва, че не знае защо на тоз свят е роден. Той е очаквал живота му да премине в колесница от лунни лъчи, но вместо това го оковава злодей непознат. Малко по-късно българите надяват военни униформи и 7 г. воюват за осъществяването на националните идеали (имат се предвид Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война в периода 1912-1919 г.). С огромни жертви България отново достига до три морета - Черно, Егейско и Мраморно, и само недалновидната политика на управляващите я лишава това и до днес да бъде реалност. Последният опит за национално обединение е по времето на Втората световна война и тогава пак управляващите са избрали погрешната линия. Върната в предишните си граници с цената на 47 хил. убити и ранени, много от които остават инвалиди до края на живота си, след това преминала през много трудности, страната все пак успява да се стабилизира. През 70-те години излиза на първо място на Балканите в икономическо и социално отношение. Въпреки че не е осъществено обещаното комунистическо бъдеще, за всеки има работа, безплатно образование, здравеопазване, участие и достъп до култура, спорт, отдих на символични цени, ниски разходи за храни, лекарства, транспорт, комунални услуги. Разходите на среднодоходните групи за тези цели достигат до 50% от заплащането на труда им.

Какво ни липсваше

Имаше незадоволеност с жилища в големите градове, леки коли, телевизори, магнетофони, касетофони, луксозни облекла и обувки. Почти единственият начин да се стигне до тях беше пласирането на работа в чужбина (по това време главно Либия и още някои други арабски държави). С изкараните в тях долари можеше да се пазарува в Кореком, където такива стоки се доставяха. При официален курс на долара 92 ст., дори след удръжка от заплатите на работещите в чужбина български инженери, лекари, строители, агрономи, които с труд и пот печелеха долари, те си позволяваха по-разкошен живот. Но и огромната част от населението в България, което се трудеше в заводите и в кооперативните стопанства, вече притежаваше значителен паричен ресурс. По това време съществува само една банкова институция - ДСК, в която може да се правят депозити и лихвата по тях е 1% годишно. Така че по това време българите освен че не са мързеливи, не са и разчитали на лихвени дивиденти, каквато е днешната теза на Бойко Борисов за техния финансов манталитет.

Просто всички работят

получават заплати, но за издръжка на живота изразходват не повече от 60% от доходите си, затова остатъка влагат в ДСК. По това време няма пазар на имоти, за апартамент в София и големите градове се чака по 8-9 г., както и за лека кола. За целта се правят безлихвени вноски. Докато "Мототехника" при промените ги върна на вносителите, то жилищно-спестовните влогове останаха, както и  надеждата, че за тях може да се получи дом. Но понеже държавата се дръпна като единствен строителен предприемач, по време на голямата инфлация влоговете се обезцениха. Превърнаха ги в лихвоточки, които в един момент можеха да се прехвърлят на наследници по съребрена линя, но после и това отпадна. Така държавата по тази линия има вътрешен дълг от 360 млн. лв., който няма намерение да изплати. По този начин се засилва дестабилизацията на пазара за жилища. Притежателите на лихвоточки вече са основно пенсионери с ниски доходи и нямат възможност да ги инвестират, още повече че с тях може да се заплати не повече от 20-25% от цената на ново жилище. Те обаче не могат да ги прехвърлят на деца и внуци, като с това ги подпомогнат за придобиването на апартамент или къща. Това е

някакъв омагьосан кръг

за който не се знае кога или въобще ще се разчупи. Радикалното решение е лихвоточките безусловно да се осребрят, след което всеки притежател по свое усмотрение да реши как да използва паричния еквивалент. Някой може да го изразходва за екскурзия в чужбина, друг за почивка в курорт, трети да си смени мебелировката. В каквото и да се вложат средствата, това ще доведе до оживление в съответния пазар, а оттам ще дойдат приходи за хазната, защото фирмите внасят данъци върху печалбата, плащат ДДС, а се създава възможност и за разкриване на нови работни места. Някой, на който лихвоточките се равняват на 30-40 хил. лв., с тях може да започне частен бизнес или това да го направят неговите деца или внуци. Защото такова е желанието на много хора, останали въпреки трудностите в България. Дори най-дребният бизнес - едно павилионче за бързи закуски, при 10-11-часов работен ден може да им осигури прехраната и задоволяването с други най-насъщни нужди. В това обаче държавата и общините не им оказват дори и минимална покрепа, като се оправдават с тезата, че всичко е подчинено на пазарния механизъм. Представена по такъв начин, тя обаче е

валидна само за България

В Германия градските и селските пазари са общинска собственост и кметствата определят тарифата за ползване на сергиите, които са в порядъка на 1 евро за час. Това става автоматизирано - с устройства, в които се влага карта, докато се ползва сергията, и те светят с жълта лампичка. Ако "случайно" някой си е изтеглил картата, а продължава да продава, светва червена и сигналът се предава към управата на пазара. Нарушителят се глобява с 60 евро при първи такъв случай, 120 при втори и т. н. Но такива няма.

Мой първи братовчед, който от 16 г. работи в Гърция, си нае помещение на пазара, за което няма установен наем. Собственикът получава 8% от печалбата, която се отчита с апарата за оборота. Така братовчед ми печели за себе си 1000 евро на месец, а наемът му е 80 евро. У нас при печалба 1000 лв. на месец се сключва договор за наем от 600 лв. - твърдо, независимо от резултата. През някои месеци оборотът и печалбата на наемателя спадат и наполовина, но той трябва да плаща уговорения наем, при което на него му остават мизерните 200 лв., а има и още много други разходи.

Какъв иска или е принуден да бъде българинът при това положение?

Преди доста години, когато Европа беше разделена с "желязна завеса", някои български младежи, рискувайки живота си, се промъкваха през нея, за да постъпят във френския Чуждестранен легион. Защото от някои филми и книги бяха видели и прочели

колко славен и героичен е животът на легионерите

като при това е съпроводен с високо заплащане. Сега не е необходимо да се записват във френския Чуждестранен легион, защото и у нас има такъв. След кратко обучение всеки физически здрав мъж, а дори и жена, може да отиде да се сражава с талибаните в Афанистан, с религиозните фанатици в Ирак или да изпълнява охранителни мисии в Косово и Босна. Високо търсене на пушечно месо има в голяма част от Африка и някои азиатски страни, където се водят перманентни племенни войни.

По социалистическо време почти мечта и на хора на по-зряла възраст беше да седнат зад волана на ТИР, който превозва стоки от и за други страни. Тогава тази дейност се осъществяваше от едно предприятие - СО МАТ, и трябваха солидни връзки и протекции за шофьорство на ТИР. Сега това става много по-лесно. Има десетки фирми, които извършват такива превози. И почти всеки, който е склонен да поеме риска да преодолее препятствия от различен характер, може да стане ТИР-аджия.

Децата искаха да стават лекари, инженери, в по-малка степен учители, икономисти, което беше лесно осъществимо, защото обучението беше безплатно. Трябваше само да се положат успешно кандидатските изпити. Сега освен желание се искат и много пари, които не всички имат. Особено престижна беше професията на артиста. За едно място в тогавашния ВИТИЗ се състезаваха по над 200 кандидати. Сега факултети за актьорско майсторство има в много университети и стига да си плащаш, може лесно да получиш диплома за артист, но не и рабта като такъв. Подобно е положението с журналистите. Системата за

реализация според образованието

окончателно се е сринала. Водещи предавания в телевизиите са провалили се политици, попфолк певци, гейове, манекени и какви ли не още от подобен и друг род.

Едва ли някое дете си е пожелавало да стане сервитьор, продавач в магазин или на пазар, проститутка, крадец, убиец. Много хора обаче сега са принудени да упражняват такива дейности. Не защото искат, а това им се налага от обстоятелствата. Затова мечтата на почти всеки българин днес е да стане политик. Защото, както е казал още преди много години Бай Ганьо, там е големият келепир.

Всъщност защо се захванах с написването на този материал?

Спомних си как в зората на демокрацията Васко Кръпката пееше, че иска да бъде негър в Алабама. Проучих този въпрос и се оказа, че има основание за подобно желание. Негърски семейства (сега те се наричат афро-американци) в продължение на 140 г. живеят, без някой от тях да е положил и един ден труд. Настаняват ги в общежития, където не плащат наем и консумативи, хранят ги и ги обличат религиозни и благотворителни организации, и освен това им отпускат по 80 долара на човек месечно. Така почти всяко неработещо семейство има лека кола и може да я поддържа, защото бензинът е евтин. Та и на мен ми се прииска да бъда негър в Алабама.

Сега пък се появиха различни директиви за хуманно отношение към домашните животни. За кокошките, прасетата и рогатия добитък трябва да се осигури достатъчно площ, чист въздух и вода и подобаваща храна, което се отнася и за България. Понеже няма подобни директиви за хуманно отношение към хората, вече се чудя дали не е било по-добре да съм се родил като петел, шопар или говедо, защото тогава Европейският съюз ще се грижи за моето благополучие. А сега, като българо-човек, никого не го е еня за мене.