За личности незабравими и събития значими

Във времената на настръхнала геополитика, променяща се международна среда и нови моди в диалога между политическите играчи, когато ние се изживяваме като фактор на Балканите, една книга на дългогодишен дипломат, Боян Михайлов, ни връща към годините на традиционната дипломация. Години, когато "личности незабравими" създаваха "събития значими" и творяха история. Години, когато лидери като Фидел Кастро, Че Гевара, генерал Вашку Гонсалвиш, Арвару Кунял или творци като Жоржи Амаду и Габриел Гарсия Маркес не само променяха хода на историята, но оставиха следи, които дори противниците им признават и оценяват по достойнство.
Съдбата е била благосклонна към този наш дипломат, защото е получил не само възможността да се докосне до такива личности, не само да съпреживее, макар и отстрани, сътвореното в политиката от тях, но и да го осъзнае, анализира и представи днес пред изкушените от процесите в Латинска Америка. Процеси, които по своя характер са жалони във вековните стремежи на народите към единение, национално освобождение и живот "в името на хората".
Да назовеш книгата си "Събития значими, личности незабравими" означава, че си даваш сметка за величието на лидери, които свалят режима на апартейда в ЮАР, водачи са на войните за национално освобождение на португалските колонии в Африка или ръководят онези революции в Куба и страните от Латинска Америка, които вдъхновиха милиони по цял свят. Онези милиони, които останаха верни на левите си идеи и изстрадаха по свой начин рухването на социалистическата система. У нас отдавна не се говори открито по тези теми, но ако се прочете как Португалия през 2005 г. е изпратила ген. секретар на португалската комунистическа партия Алвару Кунял, как управляващите са отдали почит чрез обявяване на ден на национален траур в чест на този лидер, тогава човек ще си даде сметка защо Португалия се справи с кризата, която разтърси Европа през последните години. Защо има своята социална политика и икономически постижения, които вече не са достъпни за повечето европейски граждани в ЕС.
Няма спор, че "ще ги тачат и след смъртта им като неувяхващи червени карамфили", но е важно да се подчертае, че "ако е престъпление това, че Кунял и ген. Гонсалвиш са били последователни комунисти, това си е тяхно право, така както всеки друг има право да бъде социалдемократ, либерал, консерватор, монархист, само не и фашист, терорист, колонизатор, грабител, убиец...". Като завършил журналистика, Боян Михайлов е намерил начин да излезе от лабиринта на дипломатическите анализи и да даде емоционален заряд на изводите си за значението на личности като президента на Бразилия Лула или Дилма Русеф, които в наши дни станаха жертва на процесуални игри на десните сили в най-голямата държава в Латинска Америка и дори Лула попадна в затвор. А "нашата" Дилма Русеф продължава битките си със съдебната система на Бразилия. Което не поставя сянка върху постигнатото от тях за бразилците и всъщност не стопява вярата в идеите им за добруване на народа. Поне такива изводи прави Боян Михайлов в книгата си.
Наистина е вълнуващо в наше време да се припомни знаменитата реч на Фидел Кастро пред съд през 1953 г., която е известна с "Историята ще ме оправдае", където излага убедително политическата и социално-икономическата програма на възникналото и утвърдило се "Движение 26 юли". Движение, което е част от революцията и силно емоционален етап от историята на Куба и целия латиноамерикански континент. Движение, което доведе до победа на ръководените от Фидел Кастро партизански отряди през 1959 г. и постави началото на нова Куба. Онази Куба, която днес цял свят следи как ще се развива, след като ще бъде ръководена за първи път от 60 г. не от член на фамилията Кастро. Онази Куба, за която музикалният канал МТV непрекъснато върти новата песен "Хавана". Песен, в която се пее за Хавана в сърцето. Ами да, в сърцата е, но зависи какви са сърцата и какво е добре за кубинците и техните сърца. За Боян Михайлов няма тайни в това отношение. Той познава кубинските лидери, познава достатъчно кубинци, за да дава еднозначен отговор.
Всички личности, за които пише авторът, несъмнено са "рицари на надеждата" и заслужават онази почит, която милиони питаят към тях. Изненадващо е, че е взел решение да пише и за Георги Димитров, но от позицията на "другите извън България за Георги Димитров". С което още веднъж доказва, че е нестандартен автор, който не се съобразява с "конюнктурата на времето" и дава израз на онова, което е не само в неговото сърце. Но и в сърцата на хора, които се наричаха прогресивни преди време. Заслужава си тази книга да се прочете, за да се разбере, че медалът има и друга страна, която ние забравихме във времената на евроатлантическата ни ориентация. Има идеали, има вяра, има уважение, което се поднася, дори и да не споделяш принципите на политически противници. Има още много за учене. Друг въпрос е дали ще се случи.