Списователско 2

   Димо Казасов през 1974 г. разлиства мартиролога на българските писатели и установява два трагични факта - мнозина умират рано, до 40 години, голям е броят и на убитите. Илия Иванов-Черен, Страшимир Кринчев, Димчо Дебелянов и Иван Хаджийски са паднали във войните. Алеко Константинов, Христо Ясенов, Васил Пундев, Гео Милев, Сергей Румянцев и Никола Вапцаров са жертви на нескончаемите български граждански войни. За нас днес те са "мъртъвци, в които се крие повече живот, отколкото у живите". П.К. Яворов, Димитър Бояджиев, Никола Ракитин, Пеньо Пенев, Минко Николов, Петя Дубарова, Веселин Андреев, Христо Банковски, Росен Босев, Людмила Исаева, Тодор Монов, Тодор Велчев пък завършиха доброволно живота си - и сториха това най-вече заради личната си чест и достойнство.
В знаменитата си книга "Заради живота. Как умират героите на българските писатели" Ефрем Каранфилов осмисля историческия оптимизъм на българската литература, чиито герои умират в името на живота и заради живота. А и писателите често имат същата съдба. Илия Иванов-Черен отива при Антон Страшимиров - в униформа, с раница, пушка, паласки, за да му рече, че тръгва на война, за да не убива. Няма да мине много време и   Страшимиров ще узнае, че Черен е намушкан от турски щикове. Но така и не научава къде е гробът на "етрополчето" - Христо Ясенов.     
          ---
В Сивото поточе ("Ангел Кънчев" 5) сме се скупчили на маса около Емилиян Станев. Намерих пролука в разговора и го "застрелях в упор": "Кажете ни кои според вас са най-големите български белетристи в наше време?" Питах нещо, което писателите най не обичат - да ги класират, да ги подреждат в ранг листи. Тогава писателската метрология се измерваше със званията "народен" и "заслужил", лауреат на "Димитровска награда" и "герой на социалистическия труд" (някои ставаха по два пъти!). За мое учудване бай Емилиян отговори: "Да оставим по-старото поколение - Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов, към тях е и моя милост, сега на върха са трима - Йордан Радичков от Северозапада, Николай Хайтов от Родопите и Ивайло Петров от Добруджа. Е, има и други, харесвам още Генчо Стоев, Васил Попов, Антон Дончев, Дико Фучеджиев, Дончо Цончев... Напомням всичко това, защото ми се струва, че тази оценка, макар и импровизация на маса, ми се видя удивително точен удар в десетката и едва ли някой би си позволил да зачертае някое име от споменатите. Сегашните класации са по-категорични, те ни указват, че най-видният български писател е Георги Господинов и оттам нататък мърдане няма. 
---
"Вечерни новини", в който имах късмета да работя, имаше дуенде за литературата и изкуството, освен културните страници поддържаше Месец на българския разказ и Антология "Вечерница", а всяка седмица имаше хумористична страница "Добър вечер". На първа страница всеки ден излизаха текстове под рубриките "Трибуна на писателя" и "Дума на публициста". Най-често пишеха Серафим Северняк и Веселин Йосифов. Те пристигаха сутрин рано и донасяха съчиненията си в "Най-културният отдел", както гласеше надпис на вратата. Не ги носеха първом на Главния, както правеха други, за да се отъркат в началството, а на нас. Сетих се за едни истории с тях. Димитър Методиев казал на Серафим Северняк, че Тодор Живков харесал много статията му за Анатолий Кузнецов - авторът на "Бабий яр", потърсил убежище в Англия. Така се пишело от класово-партийни позиции. Но минало време и Серо я свършил на метеното, подминал като експресен влак класово-партийния подход - пуснал по телевизията, където работел, филм по сценарий на г-н Анатол.
Някога разказваха по кафенетата: Иван Мартинов се обажда на Веселин Йосифов да му се оплаче, че е пренебрегван и на това отгоре бил болен. "Какво ти е?" - пита Веселин. "Навехнах си левия крак". "Е, па добре, че не е десният."; "Защо?"- пита озадачен Мартинов. "Защото ще можеш да пишеш."
Този анекдот ме върна към нещо прочетено в "И те бяха хора" от Иван Богданов. През 1940 г. Асен Разцветников спечелил конкурс за написване на химн на София измежду мнозина състезаващи се поети. Сутрешните вестници съобщават новината и вечерта в кафене "Цар Освободител" на бул. "Руски" (с плиткия си ум го съборихме!)  Разцветников приема много поздрави - едни сърдечни, а други - неискрени, но все поздрави. По едно време влиза Константин Петканов и му подхвърля пренебрежително: "Такъв химн аз и с крака мога да напиша!"; "Не можеш!" - отвръща му Разцветников. "Защо да не мога?" -  пита Петканов. "...защото краката ти са заети с писането на романи." 
С това слагам точка на животописите, с които исках да напомня, че Съюзът на българските писатели е вече стогодишен.