Силиконът звучи по-гордо от човека

"Няма такава държава!" - възкликва в една песен популярен шоумен. Понякога си мисля, че е по-точно да се каже: "Няма такъв народ!" Разбира се, не обобщавам. Но и нито мога, нито искам да скрия недоумението си, че за футболист на годината бе избран... Бойко Борисов. И то не от журналистите, за да махнем с ръка и да заключим,  че сигурно и те като мнозина други са му се подмазали. А от феновете! Всеки от тях е употребил част от времето си, за да се регистрира в сайта на анкетата, та гласът му да се брои. Сторил го е, защото човекът много помагал на футбола. По същата логика художниците, навярно за да докажат, че са майстори на четката във всякакъв смисъл, го пожелаха за свой почетен колега. С аргумента, че съдействал на творческия им съюз. А ако някой ден най-сетне построи пустия завод за боклук в столицата, вероятно трябва да го признаят и за боклук на годината.
Борисов нямаше да се казва Бойко, ако и по този въпрос не се беше извъртял. В началото, очевидно поласкан, заяви, че ще приеме наградата за футболист на годината. Защото това не било като с художниците или песнопойците. Във футбола е като с красотата при жените или потентността при мъжете - никой не се признава за по-слаб. А Бойко бил по-добър дори и Гонзо. Седмица по-късно със специална декларация премиерът призова тазгодишното гласуване да се обяви за нулево. Ето как една анкета с повече от половинвековна традиция бе окарикатурена. "Пълен цирк - каза двукратният победител в тази класация Кирил Ивков. - Какъв футболист е той? На него това му е просто хоби!" А социологът Цветозар Томов подчерта, че това поредно публично безобразие е индикатор за малоумния начин, по който упражняваме правото да избираме.
И наистина е така. Да погледнем, нарочно не казвам - да послушаме, какво се случва дори в онова най-масово забавление, наречено чалга. Не всичко е пошло - и тук има смислени текстове, силни, красиви гласове. Те обаче са назад в класациите. На върха обикновено е някоя мяукаща фалшивка, и то изстреляна там не от едно или друго жури, а, както можем да се досетим, от есемесите на феновете. За тях са важни не лиричните послания, а мутренските намеци, похотливите  недомлъвки, еротичните жестове, арогантните подхвърляния. Важно е дори не толкова какво чуват, а какво виждат. А онова, което се вижда, често е триумф на неистинското - силикон в гърдите, в устните, че и другаде, веждите - изкуствени, косите - чужди, кожата -  опъната с лифтинг, бръчките - изгладени с ботокс, тлъстинките - премахнати с липосукция. "Човек - това звучи гордо!", възкликва Горки чрез героя си Сатин в четвърто действие на "На дъното". "Силикон - това звучи гордо!" - ни казват днес феновете, без да ги е грижа, че с този възторг прилепват като гербови марки не в самата пиеса, а в заглавието й.
 Това тържество на ерзаца отново ни праща към футболиста от трета дивизия Бойко Борисов. "Теренът на село Бистрица - споделя той, е мястото, където се чувствам най-много човек. Той е и единственото поле, на което исках да бъда себе си, но не успях!" Признанието е шокиращо с това, че на всички други полета той не само не е успял, но и не е искал да бъде себе си. За премиерската вила в Бояна вече сме наясно, че се чувства сам като куче. Но какъв е в работата си? Ако и тук не иска да бъде себе си, тогава избирателите за кого са гласували? И в политиката ли "силиконът" е по-важен от човека?
Въпросите не са манипулативни. Самият Борисов споделя, че почти няма университет у нас, който да не го е канил за почетен доктор. Сигурно е така. Нали не сме забравили, че Петър Стоянов стана дори личността на двадесети век. Изпревари Вазов и Яворов, Панчо Владигеров и Владимир Димитров - Майстора, Стамболийски и Георги Димитров. И не се усъмни нито за миг, че е достоен да оглави тази класация. Нали и сега виждаме как политици, които на изборите се провалиха с гръм и трясък в районите си, напират да бъда признати за мъж или жена на годината.
Преди две лета Славина - дъщерята на моя съученик Славчо Савов, загина при катастрофа. Докато беше в мозъчна смърт, той и съпругата му Благородка решиха да дарят органите на момичето, с което бяха спасени четири човешки живота. По-късно майката разбира, че сърцето е присадено на младеж от София. Тя решава да го осинови, защото момчето е без родители, а и тъй като чувства, че в гърдите му бие сърцето на дъщеря й. Ето как Славина и днес живее чрез четиримата млади, които благодарение на дарените й органи продължиха живота си. За мен тази майка е жената на годината! Макар да съзнавам, че тя няма как да получи това признание в общество, в което силиконът е по-важен от човека.
Остава утехата, че тя не го и иска.

Други текстове от автора: www.ivoatanasov.info