РОЗОБЕР

"Небето е бистро и синьо, синьо като планински вир, и цялата околност дъха на рози. Един засмян майски ден пристигаше в нашето село." Картината, с която завършва разказът "Розобер" на Чудомир, ми е позната - често през този месец бях сред люде, които отглеждат рози и сега прибират резултата от своето целогодишно усърдие. Всички са "на гюла". Розоберът не е идилия, както може да се привиди някому, чийто познания за този стар поминък са само от празниците на розата, където всичко е по-напарфюмирано и е атракция за туристи. За да ви убедя, се връщам към класика, който е описал страданията на невръстно момче, започнали в ранни зори: "Митко, Миткоо, ставай, майка, ставай, че слънцето наближава да изгрее, а ти още спиш... Нали я знаеш на "Горчилов дол" градинката е само от седем къси редчета, ще ги претършуваш на бърза ръка и ще дойдеш да си отспиш". Момчето в полусъница тръгва, по пътя го среща чичо Съби с едноухото си сиво магаре: "Охоо, малкото даскалче, гаче е позакъсняло... чакало е, види се, да удари училищният звънец, че тогава да тръгне гюл да бере. Хайде, хайде, чичовото, ти побързай, а пък аз като отивам нататък към слънцето, ще му кажа да почака, да не изгрява още". Митко е вече в градината: "От дъжда и сутринната роса по ръцете ми се стича вода и чувствам как лази чак около кръста ми. Докато обера високия храст, няколко пъти се одрасквах до кръв. Окалях се до колене. Превръзката на палеца ми паднала и раната почна да ме боли, но бързам и навлизам вече в трети ред. Поглеждам тревожно на изток, защото розите трябва да се оберат, преди слънце да изгрее. Напече ли ги, те губели от своята сила".
 Спомних си за Чудомир, като минавах покрай розовите градини в Стрелча, които гъмжат от люде, не можеш да им се нарадваш - чисти, прокопани, напоени, без бурени и целите в цвят. И диханието на рози. Край насажденията са спрели каруци и леки автомобили, товарят ги с чували розов цвят, някои прекупвачи са се паркирали досами "розите", други пък са се настанили по гаражи в града и чакат ли, чакат да пристигне набраният гюл, за да тръгне оттук към розоварните, дестилериите, както ги наричат още. Стрелчани казват, че тази година цената си я бива - придърпват ни надписи 3.20 лева. При лошия хал на тая община, в която почти нищо не се произвежда, това е надеждица. През миналата година прекупвачите плащаха по 2.20-2.30 на кг. Докато през 2011 г. цената не надвиши 1.80 лева и мнозина бяха решили да не се трепят повече с гюла и да го зарежат. Слава Богу, че не го сториха! Наетите берачи вземат по 60 стотинки средно на кило, та ако наберат 4-5 чувала, а всеки от които тежи от 13 до 15 кг, са доволни. От Фермер.бг научих, че тази година качеството на продукцията е по-голямо и цветът е подранил със седмица. В Казанлък и Гурково средният добив щял да достигне 380-400 кг/дка.  За да се произведе един килограм етерична есенция, са необходими 3000 кг розов цвят, чиято изкупна цена в Европа сега е 6000 евро за килограм. У нас се добиват годишно около 2000 кг розово масло. Главните пазари са Франция, САЩ, Япония и Южна Корея. Та и ние ще речем като Бай Ганьо: "С туй пусто гюлово масло обикалям света".
  "Розовият" бранш, ще не ще, винаги ще ни напомня за оня "някой си българин Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари...", на масата пред когото са "разположени няколко тъмносини ялдъзлии (б.а. лъскави) мускали, от които половината празни, останалите напълнени с терше". Алеко Константинов го вижда в павилиона на бай Айвазияна на Чикагското изложение и персонажа от "От Чикаго и назад" по-сетне увековечава като Бай Ганьо. А "тершето" има повече общо с индришето, нежели с гюла. За да няма "тершета", сдружението "Българско розово масло" регистрира местните сортове маслодайна роза, които се отглеждат в Розовата долина. Патентовано е розовото масло като защитено географско наименование. По този начин щял да се ограничи и сивият сектор в брането и изкупуването на розите, който не бил малък. Мътна ми е кой е по на кяр - розопроизводителите или прекупвачите.  
Светът не е узнал за българското розово масло от мускалите на Бай Ганьо. Писателят Веселин Стоянов откри, че през 1854 г., още преди третата ни държава, е имало Българска розова банка в Ню Йорк, създадена от казанлъшките розотърговци, а по-късно, след Освобождението, те имат представителства в Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Лайпциг, Грас и Торонто. Потребен е Закон за розите и розопроизводството и още - да накараме Брюксел да подкрепи това биодинамично производство, а не да туря прегради. Тогава повече ще обикаляме света с гюловото масло, естествено не като байганьовци.