Пъстри размисли по "Витошка"

В метрото шумни гимназисти разговарят на онзи английски, който се добива на второ ниво, а шегите им на езика на Шекспир са толкова далеч от изяществото на неговото слово, че околните забиват погледи в пода. Може и да не разбират думите. Може и да са доволни, че поне чуват реч, а не се блъскат с младежи, забили погледи в екраните на айфоните.
После заедно крачим по "Цар Освободител" и "Раковски", където огромни пана и билбордове питат "What's your code?" Едва ли някой от нас се замисля. На "Витошка" пътят ни се разделя. Те присядат в заведение - едно от десетките, завладели пешеходната зона на столицата. Там само надписите "Областна управа" и "Ритуална зала" са на кирилица. Всичко друго ни осведомява за "soon open". Защо ресторант да не се казва "Оdri" и да е изрисувана незабравимата Одри Хепбърн? Все пак е била и посланик на добра воля в УНИЦЕФ. Има и "Щастливеца", но на латиница. За да го разберат чужденците сигурно...
Столичните управници май скоро не са били в Будапеща или Прага. Да не говорим за Стокхолм, където всичко е написано на родния език. Чуждите туристи не само не се объркват, ами броят им расте всяка година - напук на европейската криза и опасността от терор...
По "Витошка" кризата не наднича зад опънатите чадъри и заведенията са пълни. Само просяците през пет метра развалят атмосферата. Протегнали ръце или показващи болеещи крака, разчитат на милостинята на прескочилите трапа на бедността. Стотинките, които им пускат, са жълти.
Къде другаде, ако не на "Витошка", може да срещнеш съученичка, която бърза да покаже торба, пълна с кутийки черен чай, сладки, ориз и разни други продукти и да се похвали, че всяка седмица на проповедите им раздавали тези благинки. Съпричастността й към евангелистката църква ми е убягнала в годините. Дали и на онези с бурките им раздават продукти или само пари, както ни осведоми главният прокурор? Тази поне е останала в лоното на християните. Защото на екрана на телефона ми се появяват младежи, които протестират с лозунг "Дойдоха времена нелепи, в които луди водят слепи".
Понеже съм от "старата гвардия, която умира, но не се предава", решавам, че май Ал Капоне е бил прав с неговото "с добра дума и пистолет в ръката човек може да стигне много далеч". Кой ще е този с пистолета, защото добрата дума отдавна изчезна. Децата ни говорят или чатят на английски помежду си. Нещо не чувам кой знае какви добри думи да редят. Иначе били преуморени и не разбирали архаичния език на Вазов. Умора няма обаче ни за английски, ни за фейса.
Какво ли не си мисли човек, когато пресича "Витошка" и гледа препълнените с младежи кафенета. Дали наистина не става въпрос за съзнателно изтриване на българската идентичност, щом децата ни излизат от училище без "трепет към българското"? Трепет, който забравят, щом стъпят на терминала в стремеж да осъществят мечтите на мама и татко "поне децата да живеят човешки". На мода е "До Чикаго, но без назад". Останалите тук все по-често сами стигат до мисълта на Павел Вежинов, че "то е хубаво да бършеш, ама какво става, когато парцалът ти е мръсен". Защото от сутрин до вечер слушат за успехите на управляващите, а не ги виждат.
"Витошка" е пъстра, многолюдна и шумна. Какво ли не му идва на човек наум. Има ли надежда да преодолеем поне онези омразничета, които покълнаха през последните години в душите ни?