Малкото Русначе се завърна у дома

"От времето, когато бях студентка в София (1950 г.), ми е останал навик да изяждам компота си с хляб. Бяха гладни години. У дома мама ни предлагаше по едно единствено ястие, най-често варени картофи, а тогава за пръв път научих що е  менза, че може и да има и по три ястия - първо, второ и десерт. Нищо, че десертът беше лъжичка сладко от дренки, което ние разбърквахме с водичка, та ставаше на компот. Който сладко, сладко, изяждах с филия черен хляб...".
Тази простичка фраза се "заби" в съзнанието ми, докато разлиствах книжката на Анна Русанова "Една старозагорка в София" и същевременно слушах изповедта на авторката в препълнената зала на библиотека "Захарий Княжевски" в града на липите. За да аплодират някогашната дългогодишна преподавателка по руски език и наследница на руснака-белоемигрант, есаула от казашкия полк в армията на генерал Врангел Григорий Русанов (1877-1971) и родената в една от затънтените махали в Балкана край Габрово Нацка Русанова (1909-1968), се бяха събрали представители на няколко поколения старозагорци.
Простичко, без излишна помпозност, но с чувство за респект към жената, чиято първа "цивилна" пола била направена от прекроена червеноармейска униформа, издателят и редактор на мъничкото томче, бившият депутат от Коалиция за България и председател на фондация "Пламък-Стара Загора" Трифон Митев успя да събере като в шепа разноезичието на множеството. Като първо призна, че дължи срещата си с Русанова на публикация в местно издание. От нея научил за съдбата на жена, самоопределила се като "казачката от Стара Загора". Последвали срещи и разговори, в които постепенно узряла идеята спомените й да излязат от сферата на вербалността и да станат книга. Запалила го нейната максима, че пожълтелите фотографии трябва да бъдат извадени от картонените кутии и показвани. Защото те са частица от живота. Както и че песимизмът е... хремата на духа. От дума на дума, от среща на среща за близо две, че и отгоре години се родило томчето с малко дългото заглавие "Една старозагорка в София. Руският Титаник. Защо баща ми избра България. Аз съм донска казачка". То се появи на бял свят съвсем наскоро под запазената марка на ИК "Лаген".
В него среща са си дали случки и герои от няколко епохи: има го времето отпреди Октомврийската революция (1917-а в някогашната императорска, а след това Съветска Русия); мяркат се кадри от житието-битието на почти 40 000-на армия белогвардейци, разквартирувани в Старозагорско и Казанлъшко (1921-1928); зарисовки от влизането на немските войски (1941) в града на липите и последвалото идване на Червената армия (1944); гладните следвоенни години (тук Анна Русанова ще си припомни, че първата й момичешка пола всъщност била направена от армейската униформа на съветската радистка Валя и че от същия плат години по-сетне ушили къси панталонки на сина й, сега професор по математика в Италия); времето на следването в СУ (където е в един курс с поета Андрей Германов), концертите на Леа Иванова... Та чак до най-новото време, когато пенсиониралата се след десетилетия преподаване на руски език в някогашния столичен техникум "Вилхелм Пик" Анна Русанова продължава да следи отблизо промените в обществото. И по своему да реагира - къде с кратки писъмца до вестници, къде с обаждания по телефона до някоя от нароилите се радиостанции. Но не за да се оплаква от мъничката си пенсия или тъжното състояние на здравеопазването, а за да подсети политиците, че катеренето по стълбичката крие много опасности. И най-голямата - да престанат да чуват и виждат реалността.
Наричана от връстниците си Малкото Русначе (къде заради фамилията, къде заради ръста й), Анна Русанова е истинско олицетворение на представата ни за руския човек, категоричен е Трифон Митев, който на последната страница в мемоарното томче е отбелязал: "Не пишете мне писем, дорогая графиня". Всичко вече е написано. Всичко е чуто. Но тихата болка и спастрените радости светят, парят някъде в душата. В широката душа на българската рускиня Анна Русанова. Поклон доземи."