Малко тъжно за усмивката

Имаше такава книжка "Как да се обичаме". Не съм срещал учебник или пътеводител за това как да се мразим. Това го умеем най-добре. Омразата и завистта ни убиват и въпреки това остават основно занятие сред околните. Защо? Нямам отговор. Такава ли е природата ни? Това ли са човешката мисия и отговорност?
Особено в последните двадесет, двадесет и пет години омразата, ненавистта, противопоставянето взеха своите върхове. Партии срещу партии, съюзи срещу съюзи, коалиции срещу коалиции... Политици срещу политици. Телевизионните студия са претъпкани от омраза, вестниците стават все по-жълти от недобронамереност и преднамереност, от злонамереност...
Вече и улиците се изпълниха с тая омраза. Полицейски палки, шлемове, камъни, яйца, домати, ритници на сцената на високите партийни форуми, опит за стрелба, убийства. Живот като на кино. И в киното, и в телевизиите - насилие, жестокост, екшъни и фалшиви герои... Тези дни един великолепен изпълнител на "фалшивия герой" отиде в отвъдното.
За няколко години от нас си отива безвъзвратно Усмивката. Ще спомена само няколко нейни рицари. Станислав Стратиев, Велко Кънев, Коста Цонев, Младен Киселов, Хачо Бояджиев, Георги Калоянчев, Иван Андонов, Димитър Манчев, Тодор Колев... Една по една си отива от нас и усмивката. Писатели, режисьори, актьори, запечатали усмивката си като еталони в хиляди  метри кинолента, към които ще ни връща само добронамереният спомен. Дано от нея сме запазили своя урок. Защото тая усмивка ни прави по-добри и по-неспособни да мразим. Защото тази усмивка ни е нужна, макар и да се връщаме към нея и с малко тъга и печал. Как да се научим да изпращаме Усмивката в последния й път весело и оптимистично! Само не с омраза...