АМЕРИКАНСКОТО ЛИДЕРСТВО В БЛИЗКИЯ ИЗТОК КАТАСТРОФИРА

Стивън УОЛТ*,
Форийн Полиси

"САЩ са първопричината за новата война между Израел и Палестина"

Днес, когато израелците и палестинците оплакват загиналите и чакат със страх новини за безследно изчезналите, стремежът да се намерят виновните е толкова силен, че мнозина не са в състояние да му се противопоставят. Израелците и техните поддръжници искат да хвърлят цялата вина на Хамас, който несъмнено е пряко отговорен за ужасните нападения срещу цивилното население на Израел. Тези, които съчувстват повече на борбата на палестинците, виждат тази трагедия като неизбежен резултат от дългогодишната окупация и жестокото отношение на Израел към палестинските му поданици.
Къде да започнем да търсим тези първопричини? Въпросът е много спорен. Дали в книгата "Еврейската държава" от Теодор Херцл, публикувана през 1896 г.? Или в Декларацията на Балфур от 1917 г.? В арабското въстание от 1936 г.? В плана на ООН за разделяне на Палестина от 1947 г.? В арабско-израелската война от 1947 г. или в Шестдневната война от 1967 г.?
Аз ще започна от 1991 г., когато Съединените щати станаха господстваща държава в Близкия изток и започнаха да създават регионален ред, обслужващ американските интереси.
В такъв разширен контекст могат да бъдат преброени поне пет ключови епизода или момента, които ще ни доведат до трагичните събития от последните две седмици.
Първият момент беше войната в Персийския залив през 1991 г. и нейното следствие - Мадридската мирна конференция. Тази война беше зашеметяваща демонстрация на американската военна мощ и дипломатически умения, които успяха да премахнат заплахата, създадена от Саддам Хюсеин за регионалния баланс на силите. Съветският съюз беше близо до разпадане и Съединените щати трайно заеха мястото на кормилото. Тогавашният президент Джордж Буш-старши, държавният секретар Джеймс Бейкър и опитният им близкоизточен екип се възползваха от създадената възможност и през октомври 1991 г. свикаха мирна конференция с участието на представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Европейската икономическа общност и Йордано-Палестинска делегация.
Но Мадридската конференция имаше фатален недостатък, който пося семената на много бъдещи проблеми. На конференцията не бе поканен Иран. В отговор той организира среща на сили, които не признават Израел, и започна да се сближава с палестински групировки, които преди това игнорираше, включително с Хамас и "Ислямски джихад".
Реакцията на Техеран на конференцията в Мадрид имаше предимно стратегически, а не идеологически характер: той се постара да покаже на Съединените щати и другите страни, че е в състояние да осуети усилията им за създаване на нов регионален ред, ако неговите интереси не бъдат отчетени.
Точно това се случи. Самоубийствените атентати и други прояви на екстремистко насилие доведоха до проваляне на преговорния процес по споразуменията в Осло и Израел се отказа да подкрепя урегулиране, основано на преговори. С течение на времето отношенията между Иран и Запада се влошиха още повече, мирът стана трудно постижим и връзките между Иран и Хамас укрепнаха.
Втори критичен момент стана съдбоносната комбинация от събития: терористичните атаки от 11 септември 2001 г. и последвалото нахлуване на САЩ в Ирак през 2003 г. Администрацията на Джордж Буш смяташе, че свалянето на Саддам и премахването на мнимата заплаха от иракски оръжия за масово унищожение ще напомни на враговете на Америка за нейната сила, ще бъде удар по тероризма като цяло и ще създаде условия за радикални демократични преобразования в целия Близък изток.
Уви, Америка получи продължителен конфликт в Ирак и значително подобрение в стратегическото положение на Иран. Тази промяна в съотношението на силите разтревожи Саудитска Арабия и другите държави от Персийския залив. Усещането за заплаха от страна на Иран започна съществено да променя регионалните взаимоотношения. Наред с други неща, някои арабски държави преразгледаха своите отношения с Израел. Страхът от смяна на режима под въздействието на САЩ принуди Иран тайно да започне работа по създаването на ядрено оръжие.
Третият ключов момент настъпи, когато президентът Доналд Тръмп взе злополучното решение да се откаже от Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД) и започна да прилага политика на максимален натиск. Оттеглянето от СВПД позволи на Иран да възобнови ядрената си програма и да се доближи още повече до създаването на ядрено оръжие. А кампанията за максимален натиск доведе до това, че Иран започна да нанася удари по танкери и обекти в Персийския залив и Саудитска Арабия, показвайки на Америка, че опитите й за принуда и сваляне на режима в Иран са рисковани и изпълнени със значителни разходи.
Както можеше да се очаква, тези събития накараха саудитците да се замислят. Те започнаха да проявяват интерес към създаването на собствена ядрена инфраструктура.
Четвъртото събитие бяха така наречените Авраамови споразумения. До известна степен това бе логично следствие от решението на Тръмп да се оттегли от СВПД. Тези споразумения бяха плод на ума на аматьорския стратег (и зет на Тръмп) Джаред Кушнер. Това бе цяла серия двустранни споразумения за нормализиране на отношенията между Израел и Мароко, Бахрейн, Обединените арабски емирства и Судан.
Администрацията на Байдън пое по същия път. Тя не предприе никакви значими стъпки, за да удържи отклоняващото се вдясно правителство на Израел от подкрепата на насилствените действия на екстремистките заселници, което през последните две години доведе до рязко увеличение на броя на загиналите палестинци и преселените лица.
Без да изпълнят предизборното си обещание да се присъединят незабавно към СВПД, Байдън и компания съсредоточиха усилията си да убедят Саудитска Арабия да нормализира отношенията си с Израел в замяна на американски гаранции за сигурност, а може би и достъп до ядрени технологии.
Тези усилия имаха малко общо с израелско-палестинския конфликт и бяха насочени главно към предотвратяване на сближаването на Саудитска Арабия с Китай. Обвързването на гаранциите за сигурност с нормализирането бе начин да се преодолее нежеланието на Конгреса да се съгласи на приятелска сделка с Рияд. За нещастие слуховете за такава сделка дадоха на Хамас мощен стимул да покаже колко погрешно е това послание.
Петият фактор не е единично събитие, а по-скоро хроничната неспособност или нежелание на САЩ да доведат до успешен край така наречения мирен процес. Вашингтон монополизира ръководството на този процес след подписването на споразуменията в Осло (от името става ясно, че това се е случило с посредничеството на Норвегия) и многобройните му опити, които той предприемаше от дълго време, не доведоха до нищо.
За съжаление на САЩ, петте елемента, които посочих, както и техните последствия за региона, укрепват позициите на ревизионистите и дават в ръцете им мощно оръжие (което Владимир Путин не пропусна да отбележи миналата седмица).
"Просто погледнете Близкия изток" - могат да кажат те. - "Съединените щати еднолично управляваха този регион повече от 30 години и какво даде тяхното "лидерство"? Станахме свидетели на разрушителни войни в Ирак, Сирия, Судан и Йемен. Ливан мирише на гроб, в Либия цари анархия, Египет е заплашен от колапс. Терористичните организации мутират и се трансформират, сеейки страх на няколко континента, а Иран е все по-близо до атомната бомба. Израел няма сигурност, а палестинците нямат нито сигурност, нито справедливост. Приятели, ето какво се получава, когато позволяваме на Вашингтон да управлява всичко..."
Лесно можем да си представим китайски представител, който добавя: "Позволете да отбележа, че ние имаме добри отношения с всички в региона и единственият ни интерес там е надеждният достъп до енергийни ресурси. Затова сме твърдо решени да поддържаме спокойствието и мира в региона и именно поради това помогнахме на Иран и Саудитска Арабия да възстановят отношенията си миналата година. Нима не е ясно, че светът само ще спечели, ако ролята на САЩ отслабне, а нашата роля се усили?"
Все пак трябва да отдадем дължимото на Америка. Байдън и неговият външнополитически екип правиха това, което им се получава най-добре. Но, както вече отбелязвах преди повече от година, външнополитическият екип от администрацията са опитни механици, но в никакъв случай не са архитекти. Очевидно те не разбират в каква посока се движи Близкият изток.
Ако крайният резултат от днешните свещенодействия на Байдън и държавния секретар Блинкен ще е просто връщане към положението, което съществуваше до 7 октомври, страхувам се, че останалият свят ще ги погледне, ще поклати глава объркано и неодобрително, и ще направи извода, че е време да се търсят други подходи.

* Американски политолог, професор по международни отношения в Харвард. Член на реалистичната школа за международни отношения, коментатор в сп. "Форейн полиси". Уолт има важен принос към теорията на неореализма и е автор на теорията за баланса на заплахата