Земни светци

О.з. полк. Пирин Вачев

Поредното съвещание с офицерите завърши. Отново оставам сам в залата. Отново в съзнанието ми оживява разказът на моя баща за изпълнените с ужаси и трагизъм априлски дни и нощи на 1925 г. Мисля за онова време на напрежение и мъка, за дните на изпитание и проверка и за онази непреходна приемственост, която прелива от кръв в кръв, от памет в памет, от поколение в поколение...
Това помещение е било салон на Втори артилерийски полк на името на Нейно Величество царица Йоанна и през май 1925 г. е използвано за съдебна зала.

Пред свирепия фашистки съд са изправени 45 мъже

Те са пребити, окървавени, подпухнали, оковани в тежки вериги. Това са предани комунисти, партийни ръководители от Врачански окръг. Макар и изтезавани, те са твърди и непреклонни, защото са закалени в огъня на Септември 1923 г. Фашисткото правителство на цар Борис ІІІ не им позволява адвокатска защита. За такава служебно са назначени офицери. За нея красноречиво говори лаконичната пледоария на капитан Бакарджиев, който казва: "Господа съдии, моят довереник Христо Вачев достатъчно добре се атестира пред почитаемия съд и аз моля да му се даде най-тежката присъда."
Състав на Софийския военнополеви съд под председателството на майор Хлебаров налага следните присъди по Чиренското дело: смърт чрез обесване, 500 000 лева глоба и 12,5 милиона граждански иск на членовете на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия - Христо Вачев от с. Чирен, Врачанско; Илия Тимов, Иван Ненов и Ангел Грамчев (последните двама задочно - емигранти в СССР) от гр. Враца. Същите присъди като членове на Градския комитет на БКП - Враца, получават Тодор Иванов Найденов и Георги Пецев Чулев, членовете на ГК на БКП - Бяла Слатина, Иван Гашевски, Тодор Петков и Мишо Николов (по същото време същата присъда в Пловдив получава Цола Драгойчева от Бяла Слатина), членовете на ГК на БКП в Берковица Георги Бижов, Борис Цветков и Цветко Щръклев, по Берковското ученическо дело Зорко Трифонов, Велко Русинов и Лукан Севастакиев.

Никой не иска милост

Христо Вачев, изключен студент по право, в последната си дума заявява: "...Милост ще искат тези, които убиват честните хора без съд и тези, които ги осъждат безпричинно на смърт..." Илия Тимов, юрист по професия, произнася слово, с което блестящо защитава Комунистическата партия, Съветския съюз и разобличава жестокостта и предателството на кръволоците. Между другото той казва: "Аз не съм разбойник, а съм войник на Българската комунистическа партия, защитавал съм нейните идеи и съм изпълнявал нейните решения, а те защитават работниците и селяните... Не са разбойници и моите другари, а са млади интелектуалци, почтени работници и селяни, а някои от тях са кавалери на ордени за храброст от войните..."
За проявено мъжество и защита на патриотите той получава поздравления от своя баща - запасен полковник. Предчувствайки съдбата на своя татко, четиригодишният син на Христо Вачев неудържимо заплаква. Майка му, отрудена жена, строго му казва: "Млъкни, стига си правило удоволствие на тези гадове..." Часове след прочитане на присъдата на Христо Вачев баща му, бродил с четата на Яне Сандански и участвал във всички войни, водени от Фердинанд, споделя: "Моят син нито е крадец, нито разбойник. Осъдиха го на бесило, защото иска добро на хората..."
Близо година тези млади, смели и честни мъже
 
в килията с надпис "Смъртни"

очакват всяка нощ да щракне ключалката, за да бъде изпълнена присъдата на чепатата черница в затворническия двор (сега там е шадраванът пред Пощенската палата). Всяка нощ умират и пак се раждат, за да се радват на снопа слънчеви лъчи, който се процежда през решетката на малкото прозорче. Побоищата, запалените кибритени клечки под ноктите, стиснатите със специални "скалпи" черепи, не са в състояние да помрачат тяхното верую.
Под напора на световната прогресивна общественост някои от смъртните присъди са заменени с доживотен тъмничен затвор. Между тях са и "смъртните" от Врачански окръг. Занизват се много години зад железните решетки на мрачните фашистки затвори, заменени след амнистията от средата на 30-те години на ХХ век с бодливите телени огради на концлагерите и черните роти. По затворите и концлагерите Тодор Ив. Найденов прекарва над 17 години, Велко Русимов - 15, Христо Вачев, Илия Тимов и Георги Чулев - над 10, и т.н. Където и да са, те се държат непоколебимо.  
 "Много тежък беше животът на затворниците. Поставени при неимоверно тежки условия, изолирани от външния свят, ние не забравяхме, че сме синове на работническата класа и войници на БКП,

чието име и чест трябва на всяка цена да защитаваме

и пазим партийното знаме свято и неопетнено..." - пише в спомените си Христо Вачев.
Какво са многото затворнически години за тези млади синове на България? От една страна - безкрайни лишения, от друга - идейно израстване. Изнасят лекции, честват исторически дати, създават университети за изучаване марксизма-ленинизма под ръководството на такива партийни ръководители като Трайчо Костов, Боян Българанов, Пеньо Писков, Енчо Стайков, Младен Стоянов и други. Учат езици, пишат стихове (за съжаление унищожени от полицейската цензура), провеждат турнири по шах и др. Храната, парите, дрехите и вещите, получавани от близки и бойни другари, разпределят поравно, като предимство имат изтощените от карцера и болните.
"Опитът на СЪветския съюз беше за нас нагледен пример, от който черпехме сили и увереност в победата. За него разказваха проникналите писма, политемигрантите, които се завърнаха у нас и попаднаха в затвора. С огромен интерес следяхме социалистическото строителство в страната на съветите, живеехме с трудностите и победите на съветските братя...", споделя след години Тодор Иванов.
Особено оживено е в затворническите килии, когато получават решенията и указанията на ЦК на БКП. Те ги разглеждат по партийни групи, вземат решения по тях, прилагат ги

в условията на затвора и концлагера

Здравите връзки с партията нито за момент не им позволяват да се почувстват откъснати и изолирани от борбата. Това поддържа бодър духа им, вярата в победата.
В който и затвор, концлагер или черна рота да са, те създават своя среда, насищат я с чиста нравствена атмосфера. Здравината на този кодекс проличава през всичките години, прекарани в затворите, концлагерите и черните роти, през целия период на антифашистката въоръжена борба.
Всичките доживяха великата дата Девети септември 1944 г. Предлагаха им високи държавни и партийни постове, но те отказваха. Останаха долу, сред трудовите хора. Следваха пътя на своята идея - с възхода, подхранван от тях, и паденията й, причинени от други. Бяха с огромно достойнство, свещено гражданско поведение и божествена мярка за морал.
...Седя в залата и усещам борческия дух и душевната чистота на несломимите комунисти. Виждам баща си и неговите другари в осветяващия планетата огън на Септемврийското въстание от 1923 г., в полицейските участъци и мрачни монархофашистки зандани. Чувам зловещото дрънчене на тежките вериги по калдъръмената улица от стария затвор в центъра на Враца към Втори артилерийски полк в края на града. Виждам ги в същата тази зала спокойно и убедително да защитават справедливите и непреходни комунистически идеи и свои убеждения. Виждам лицата им в ореол на земни светци.


 45 мъже от Врачански окръг след прочитане на присъдите им на път към затвора под засилено полицейско присъствие


 Поклон пред Септември 1923