Връща се времето за рок и бунт

Ако преди четвърт век някой ми беше казал, че ще дойде време това да се случи, щях да му предложа да си премери температурата. Рок група, доказала се през годините, изпълняваше една от емблематичните си песни в родния ми град, а зрителите бяхме едва десетина. Концертът беше на открито, а уредбите - достатъчно мощни, за да се разбере в цялата централна част, че пред театъра се случва нещо хубаво. Всеки, дори да не е видял афишите, можеше за броени минути да дойде до мястото на събитието, вместо да се разхожда безцелно или да седи на една кола в някое заведение. Стига рокът да е в кръвта му. Оказа се обаче, че не е. След второто парче музикантите свалиха китарите, а фронтменът ни призова да поканим свои приятели и роднини, обичащи тази музика. Ефектът беше далеч под очакванията. Когато след час концертът беше възобновен, публиката беше три или четири пъти повече, но все така обидно малко.
Това ме върна назад във времето, когато трябваше да организирам първото си мероприятие след избора ми за комсомолски ръководител. Идеята беше да се проведе среща с онези, които в предстоящия вот за общински съветници ще гласуват за първи път в живота си. Взех списъка - бяха около хиляда девойки и младежи, и поканих лично всеки от тях с трогателно писмо. Правех си сметка, че дори само един от трима да се отзове, залата на младежкия дом пак ще се пука по шевовете. Когато обаче дойде часът на срещата, вътре имаше не на всеки трима по един, а всичко на всичко трима. Почувствах се ужасно, първият секретар на партията, която тогава беше единствена, излезе намръщен, което на непознатия ми до този момент език на подобни жестове означаваше, че утре рано трябва да отидем с колегите в кабинета му, за да понесем жестоки критики как не само не възпитаваме младежта, но и не умеем да я организираме.
 Два-три месеца по-късно в същата зала съвместно с Българското радио направихме 48-часов рок маратон. Вътре беше претъпкано, и то без особена разгласа, да не говорим пък за лични писма. Младите се организираха по свои си канали и през цялата събота и неделя куфееха, танцуваха или просто слушаха любимите си парчета. А аз пак трябваше да ходя в партията, за да обяснявам този път защо залата е била пълна. Упрекнаха ме, че и най-големият шпионин на ЦРУ да дойде, няма да може да затвори толкова младежи в един салон и два дни и две нощи да им пуска западна музика.
 Такава беше картината, когато цивилизационният ни избор, ако приемем за достатъчно ясна и валидна тази високопарна фраза на един бивш президент, все още не беше евроатлантизмът. Навярно в цяла България, особено пък в моя сгушен в най-западната част на страната град, повечето млади бягаха от онова, което се силеше да ги вкарва в калъп, па макар и този калъп да минаваше, може би не без основание, за най-прогресивния в света. Стремяха се към нещо, което може и да не е било официално забранявано, особено през втората половина на социалистическия период, но на което почти до последно семейството, училището и другите възпитаващи фактори гледаха с насърчавано от системата подозрение. Дънките, дългите коси, късите поли щяха да си останат само примери, макар и многобройни, за банално подражаване на проникващата западна мода, ако не беше рокът. Той имаше удивителното качество да превръща външните знаци на бунтарството в силен вътрешен копнеж към свобода. Рокът може и да не беше другото име на свободата, но при всички случаи се възприемаше като нейния дух.
 Къде е този дух сега? Уж вече официално сме прегърнали евроатлантическите ценности, каквото и да означава това, пък съвсем друга музика се шири. А който се опита да възроптае, бива шамаросан с клишето, че при демокрацията всеки има право да слуша каквото си харесва. Добре, но когато всички или почти всички харесват едно и също, може ли вече да се говори за демокрация? Не е ли това налагане на вкусове, и то по по-брутален от преди начин?
Въпросът е не само и не толкова в предпочитаната музика, а в нейната философия, в моделите на поведение, които чрез нея се формират. Рокът е любов, свобода и революция. Другото е мятане, движене и баране на силикона в гърдите, устните и където още продуцентите се сетят. Култ към напомпаното и лъскавото, чието постигане стъпва не върху качествата и предприемчивостта, а минава през далаверата. Включително и през онази, в името на която съвременните роби се бъхтят за по двеста лева, докато поредният взрив в някоя фабрика ги направи на прашинки.
Новите капиталисти, какъвто и да е произходът им, дават щедро рамо на мятането, движенето и барането. То опростачва публиката и тъкмо затова не застрашава господството им. За разлика от рока, който е любов, бунт и свобода. И за който времето, колкото бързо в исторически план, толкова и неизбежно, се връща.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info