Сантиментални редове

Точно преди седмица бях в едно от чудесните (за съжаление сега със силно намален брой на жителите си) наши градчета, което се казва Роман. Там имах вълнуваща среща с малките (от първи до четвърти клас) питомци на началното училище "П. Р. Славейков" и с техните учителки. Но тази моя среща има интересна предистория.
Преди около трийсет и пет години в моя дом в София дойде делегация, водена от тогавашния млад учител (сега пенсионер) Димитър Кръстев и включваща три деца, представители на различните възрастови групи ученици - от първокласник до абитуриент. Това посещение беше специална и оригинална покана за тяхното представление на моята пиеса "Покана от Париж", която (ръководени от цитирания учител) бяха поставили.
Ще отворя една скоба, за да подчертая, че открай време съм приветствал истинската самодейност в училища и читалища, където не само артистите, но и режисьорите са самодейци (обикновено учители). Много мразя случаите, когато срещу заплащане имащи свободно време актьори или неуспели режисьори показват "колко са талантливи". Помня, че едно време много се радвах на постановка на същата пиеса в Козлодуй, режисирана от пенсиониран учител и с участието на учителки в ролите на учителките от пиесата. Сега в град Кнежа репетират друго мое съчинение за сцена, което се казва "Третото ухо", също със самодейна режисьорка. 
Но да се върнем в Роман в далечната 1978 година. Преди да ми покажат постановката си, под ръководството на "режисьора" ме заведоха заедно с децата-артисти на пикник край реката близо до едно още тогава обезлюдено село. Целта била учениците-актьори да се отпуснат пред мен, вече техен приятел, и да играят нормално. Хитър педагогически ход! Склонен съм да си призная, че  подробности от постановката не помня, но добре помня, че преди представлението някой от родителите на някой "актьор" бързо ходи да донесе от къщи някаква необходима за играта покривка. Помня обаче колко всички се радвахме след края на представлението - участници, родители, други зрители и аз...
Минаха много години.
И преди две седмици ми звъни телефонът и ми се обажда една от някогашните "актриси" в "Покана от Париж", сегашната учителка в местното първоначално училище Анета Василева. Кани ме на среща с учениците. Вместо да разсъждавам дали де приема поканата, само попитах "Кога?".
В уточнения ден на гара Роман ме чакаше кола, шофирана от директорката на училището - симпатичната Веска Иванова, и от естествения член на делегацията - самата Анета Василева, за която мога да кажа много похвални думи. Програмата на моята среща с всички ученици - сто и петдесетина деца, всички учители и някои родители, започна с откриване от чаровен малък глашатай с голям тъпан, после видяхме много сполучливо избран откъс от моята комедия "Приказка за тиквата" и изслушахме рецитации, чудесно изпълнени от учениците.
Тук пак ще отворя скоба, за да задам въпроса защо при неотдавнашното ми гостуване в софийско читалище, най-грамотните четвъртокласници не блестяха с гладкото си четене, а тук малките ученици бяха нормално ограмотени? Може би трябва да се намери начин да се намали прекомерното общуване на децата със съвременните "играчки" от рода на компютрите и преносимите им варианти - таблети и други подобни... Напредъкът на науката и техниката няма за цел да ставаме мързеливи и полуграмотни.
Впечатлиха ме и други подробности от първоначалното училище "П. Р. Славейков" в град Роман. Със стълбището, коридорите и учебните си стаи то може според мен да съперничи на най-лъскавите европейски училища. Оказа се, че много от това е постигнато с участието и личния труд на педагозите. Влязох в една от класните стаи - ами на мен ми се прииска да се запиша и да уча в такава обстановка. Изкуших се и седнах за момент на ъгловото меко канапе, разположено между черната дъска и вратата. Сигурно във всичко тук са вложени и средства, но тези средства трябва да умееш да ги поискаш, да ги извоюваш.
    Използвам случая да поздравя инициаторите на идеята да се дадат добри (в смисъл на прилични) заплати на младите учители. Но не би навредило на образователната система и на обществото ни, ако трудът на всички учители е по-добре възнаграден. Мисля си, че това би допринесло поне в образованието да не важи принципът "Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат", което не се отнася за моите приятели от началното училище "П. Р. Славейков" в град Роман.