Само недей много да мислиш!

"Лекомислието гледа леко на сериозните неща и сериозно на безсмислените."
Жан Льорон Даламбер (1717-1783), френски математик и философ от епохата на Просвещението


Редица проучвания на общественото мнение в световен мащаб свидетелстват за наличието на трайна тенденция в нагласите на населението в различните страни. В много от държавите, които активно легитимират своята претенция, че имплементират в сферата на държавното управление демократичните форми на политическия процес, общественото доверие в лидерите и институциите - парламенти, партии, изпълнителна и съдебна власт, е не само ниско, но и постоянно спада.
Като анализира тази тенденция, Джесика Матюз, президент на фондация "Карнеги" за международен мир, отбелязва: "Изследователите от Американското национално проучване на избирателните нагласи от 1958 г. насам задават на гражданите на Съединените щати един и същи въпрос приблизително на всеки две години: "Вярвате ли, че американското правителство ще постъпи правилно във всички или почти всички случаи?" До средата на 60-те години 75% от американците отговаряха утвърдително. След това този процент започна рязко да намалява и през 1980 г. само 25% отговориха с "да". Разбира се, американците междувременно бяха преживели Виетнамската война, две политически убийства, аферата "Уотъргейт" и заплахата преди това от почти сигурен импийчмънт на техния президент, както и арабското петролно ембарго. Хората следователно имаха достатъчно причини да се отчуждят от властта и дори да се настроят срещу нея. По-важното обаче е, че доверието във властта не беше възстановено. През последните три десетилетия равнището на доверие се колебае между 20 и 35%. Около 1972 г. броят на хората, които вярват на правителството, падна под 50%. Това означава, че населението на Съединените щати, което е под 44 години, е преживяло целия си живот в страна, където мнозинството от гражданите вече не вярват, че собственото им правителство постъпва правилно. Цели четири десетилетия нито една от големите промени, за които американците гласуваха, било в идеологията, било в държавното ръководство, не измени това положение. Помислете си само какво означава за доброто функциониране на една демокрация фактът, че между две трети и три четвърти от населението на страната в повечето случаи не одобрява действията на правителството."

Отрицателната динамика в нивото на доверието

у американските граждани към институционалните оператори е от твърде отдавна. Този драстичен спад в кредита на позитивната оценка се потвърждава от агенция "Галъп", която проучва общественото мнение в САЩ от 1936 г. Тя установява, че в страната общественото одобрение за профсъюзите и доверието в Конгреса, партиите, големия бизнес, банките, вестниците, телевизионните предавания и много други основни институции намалява. Изключение са единствено американските въоръжени сили поради неоспоримата липса на разминаване между прокламираната им функция и реалните им действия, обагрени с кръвта на загиналите войници и офицери от сухопътните сили, флота и военновъздушните формирования. Дори Върховният съд - институция, която дълги години се радва на голямо уважение сред американците, е загубил в значителна степен обществената подкрепа: през 1986 г. 70% от анкетираните одобряват дейността му, а през 2012 г. този показател е едва 40.
Но САЩ не са единствената черна овца сред останалите държави по отношение на доверието у населението към целия политически процес, както и спрямо неговите отделни компоненти. Преподавателката в Харвардския университет Пипа Норис и международен екип от експерти заключават, че неудовлетвореността от политическата система и основните институции на управлението е глобално явление.
Къде са причините за него?
Както е прозрял още древноримският поет Квинт Хораций Флак (65-8 г. пр.н.е.): "Longum iter est per praecepts, breve et efficax per exempla", т.е. "Дълъг е пътят чрез наставления, кратък и успешен - чрез примери".
Именно реалните резултати от политическия процес са определящи за оценяването на партиите, другите политически организации, както и на самите лидери от страна на гражданите.
В миналото усилията и насоките на моделите за анализ на политическото поведение и политическото оценяване са повлияни силно от икономическите подходи, определящи и човешките разсъждения и действия, известни като теории за обществения избор. Всъщност те почиват на прочутата концепция на Адам Смит, че всеки индивид "... нито има намерение да утвърждава обществения интерес, нито си дава сметка до каква степен всъщност го утвърждава... негова цел е да получи собствените си блага, като за осъществяването на тази цел, както и в много други случаи, една невидима ръка го кара да извърши нещо, което изобщо не е имал намерение да прави... Преследвайки своя собствен интерес, той доста често утвърждава и интереса на обществото, при това значително по-ефективно, отколкото е възнамерявал да го направи."
Но икономическите модели обаче са незадоволителни при описание на политическото оценяване от страна на гражданите, както и за анализа на тяхното поведение, понеже напълно игнорират изключително важен фактор, какъвто е загрижеността за несправедливостта като критерий в процеса на оценка и избор на поведение.
Още Адам Смит пише: "...Не би могъл да се смята за добър гражданин онзи, който по всички възможни начини не се опитва да облекчи достъпа на съгражданите си до богатството на цялото общество." В реалността тази дефиниция заклеймява като отрицателни политически типажи онези членове на управленския елит, които експлоатират

обществения статус за лични облаги

Като прилагат едно и също ноу-хау при преодоляването на подстъпите към властта - манипулация на масовото съзнание: предизборни обещания с тирове, оцветени в оптимистичен розов цвят, и после - преувеличаване на постигнатите положителни резултати, гарнирано с екстравертно прехвърляне на вината за неуспехите върху политическите опоненти, нерядко и позоваване на негативни компоненти в международната обстановка и/или влошена глобална икономическа конюнктура. Като през цялото време не се пропускат (особено скритите) шансове за материални облаги на управленските (псевдо)елити, а също и вторични социални ползи като акумулирането на публична значимост. И то самото отново използвано в инструментариума за постигане на материални печалби, като например издаване на мемоари след напускане на държавния пост срещу солидни хонорари, изнасяне на високоплатени лекции, прехвърляне после на важни длъжности в частния бизнес. Вариантите са различни, но всички те - съблазнително доходоносни.
Понеже тези - всъщност плиткоумни трикове - се повтарят десетилетия по различните паралели и меридиани, започнаха да втръсват на гражданите. Тъй като се демонстрира очевадно разминаване между техните очаквания за справедливост, подхранени в аванс от политическите актьори в представлението, наричано "демокрация". Нали все пак, както още древногръцкият философ Аристотел (384-322 г. пр.н.е.) е писал: "Понятието "справедливост" е свързано с представата за държавата, тъй като правото, което служи за критерий на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване."
Икономическата криза, която през 2008 г. избухна в САЩ и после разтърси и Стария континент,

засили недоволството срещу реалните диригенти

на социума, които според общественото мнение носят вината за кризата: правителствата, парламентите, политиците изобщо, банките и т.н.
Драматичното покачване на нивото на грамотност на широки маси от населението и достъпът до образование, както и бумът в неконтролираната от елитите комуникация и в интернет пространството, но не само там, е с противоположен ефект спрямо традиционната манипулативна оркестрация на обществения живот, извършвана от (псевдо)управленските елити.
Тази ситуация и обуславя, и подхранва идеята, че нещата не са предопределени непременно да са такива, каквито винаги са били в схемата на взаимоотношенията между властделегираните и суверена (който единствен е властимеещ!), и че не само могат, но и жизнено необходимо е за неелитарното мнозинство от хората те да бъдат променени.
Формулата "Вервайте ни и недейте много да мислите" вече е импотентна. Функционалната й дисфункция достигна минимума. Затова и сред хората в глобален мащаб се задълбочават скептицизмът и недоверието към всякакви авторитети, както и нежеланието да се приеме безрезервно каквото и да е разпределение на властта, в което суверенът да не притежава мажоритарно участие, и то като последна инстанция при взимането на решения.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България