Митрополит Максим

Христо Цеков

Стане ли дума за 1 ноември - Деня на народните будители, с чувството на национална гордост се отнасям към дейците от възрожденския период, които оставят след себе си дирята на последователни борци за отстояване на българщината в условията на турското робство.
Един от тях е Максим - митрополит Скопски и Пловдивски (със светското име Марин Пенчев Пелов), роден на 14 септември 1850 г. в с. Орешак, Троянско.

Син на бедни, но благочестиви родители

едва 8-годишен постъпва послушник при вуйка си в Троянския манастир, където под ръководството на чичо си, монахът Спиридон, учи азбуката на паникида, наустницата и светчето. За кратко време се обучава в училището в родното село Орешак, защото 13-годишният, вече послушник, Марин заради хубавия си глас е привлечен от Ловчанския митрополит дядо Иларион при него в Ловеч. Скоро след това постъпва в Светогорския метох, откъдето по здравословни проблеми е преместен на обучение в Сопот. Мястото, напоено по това време от революционните идеи на дякона Левски и патриотичните стихове на Вазов.
Тук изучавал синтаксис, физика, алгебра, геометрия, история, катехизис и др. В началото на 1869 г. се установява в Троянската обител, като клисар и учител при Монастирското училище. Едва 19-годишен, на 21 януари 1870 г., Марин Пенчев е ръкоположен в дяконски чин с духовното име Максим. В започналото по това време революционно движение тук, в Троянския манастир, в стаята на игумена на манастира архимандрит Макарий, под председателството на дякона Игнатий, Левски образува комитет и всички съзаклятници, в това число и трите троянчета - Максим, Партений и Кирил, полагат клетва.
От август 1871 г. дякон Максим е

учител в Клисура

където в присъствието на дякон Левски образуват местен революционен комитет. През зимата една вечер Левски, облечен като търговец и придружен от Ангел Кънчев, облечен в турска офицерска униформа и полумесец на гърди, посещават дякон Максим, с когото разговарят по текущи дела. Последната среща между Левски и Максим е през зимата на 1872 г. в Сопот, в Девическия метох, в подземието под килията на монахиня Христина, леля на дякон Левски.
През май 1872 г., след устроена църковна служба в Клисура по случай посещението на Пловдивския митрополит Панарет, последният поканил дякон Максим на служба при себе си в Пловдивската митрополия. По такъв начин от 1 юли 1872 г. дякон Максим изпълнява службата на писар и иконом и придружава навсякъде обиколките на Пловдивския митрополит, в това число и при посещенията му в Цариград при заседанията на Светия синод на Св. Православна българска църква. По преценка на българското духовенство тогава и впоследствие, за Максим службата му в Пловдивската митрополия представлява цяла практическа школа. Между другото Максим използва свободното си време за уроци по френски език, преподаван от Екзархийския протосингел Йосиф, бъдещият Екзарх.
Във времето, когато митрополит Панарет е в Цариград, дякон Максим и епископ Гервасий, завеждащ по това време Пловдивската митрополия, дякон Максим събира и систематизира

всички сведения за бесилки, кланета и золуми от поробителя

и тези сведения изпращат на Руското консулство в Пловдив и оттам те отиват до руското посолство в Цариград, а посредством специална комисия се озовават във вестниците "Дейли нюз" и "Фигаро".
На практика данните, получени от Максим, се използват от европейската комисия чрез американския кореспондент Макгахан при уточняване информациите за турските кланета и жестокости, особено по време на Априлското въстание 1876 г. През същата година, през септември 1876-а, Максим е извикан в Цариград и е включен в комитет под председателството на архимандрит Методи Кусевич при участието на К. Величков, Г. Тишев, Ст. Панаретов, Ив. Славейков, който по инспирация на Екзарх Антим решава да се изпрати българска делегация в Европа, която да изложи пред западните кабинети и печата тежката участ на българщината. Известната мисия на Драган Цанков и Марко Балабанов в такъв смисъл е тъкмо в отговор на това решение. Всъщност това е формацията, която поднася разобличаващата политика на поробителя, информация, използвана като доказателство по време на прословутата посланишка конференция в Цариград.
След Освобождението, като руски стипендиант, в продължение на четири и половина години Максим
 
завършва средното си духовно образование в Киев

След завръщането си в България учителства (1881-1882) в Пловдивската мъжка и девическа гимназия. Тук, в Града на тепетата, Йеродякон Максим става член на Пловдивското ученолюбиво дружество, държи сказки, организира подпомагането на бедните ученици и ученички, взема дейно участие в откриването на пансиона за ученички.
От 1884 до 1886 г. е протосингел на Българската екзархия в Цариград, където изпълнява отговорни мисии. Последователно управлява Старозагорската епархия (1886-1891), избран е за Скопски митрополит (1892-1895), управлява Ловчанската епархия (1897-1906) и от 21 януари 1906 г. до смъртта си на 1 март 1938 г. е Пловдивски митрополит. В това си качество, с цел да се сдобие с добри помощници-свещеници, първата му грижа е и създаване на Духовна семинария, организира църковния живот в епархията, в това число и благотворителността, основава клон на "Червения кръст" и др.
...На 3 февруари 1931 г. в Пловдив се отпразнува 80-годишнината от рождението му, 60 години от встъпването му в духовен сан, както и 25-годишнината от избирането му за Пловдивски митрополит. Впечатляваща е голямата гласност и изразените благодарствени оценки по негов адрес. Поднесени са множество адреси, повече от 500 телеграми и писма, в това число от царя, министри, Народното събрание, Светия синод... Много вестници и списания посвещават статии в негова чест, подчертавайки неговата всеотдайност в отстояване на българщината и грижовността за бедните и имащи нужда от социална грижа и помощ. Още повече, че освен пряко изпълняващ духовния си дълг, взема активно участие в обществения живот и забележително възприеман като много

желан оратор от сънародниците си

През октомври 1913 г. е избран за член, а после за наместник-председател на Светия синод, най-висок пост в църковната йерархия, напуснал я доброволно по здравословни причини през 1929 г. На 22 октомври 1921 г. Негово високопреосвещенство е прогласен в Женева (Швейцария) за почетен член от страна на България и Българската православна църква на "Международния съюз за подпомагане на руските деца и бежанци".
За всеобщото признание към неговата личност говори избирането му за почетен член на Парижката академия по история и награждаването му като такъв със "Златна звезда". Притежава още и ордените "Св. Анна" - І степен, от руския император, "Св. Александър" - І степен, от Н.В.Царя на Българите и Румънска колона от румънския крал.
Запознавайки се с житейския и професионален път на Максим, митрополит Скопски и Пловдивски, повелително е да го възприемем като един от непоклатимите стълбове на Българската православна църква, който сияе с ореола на дивните български архипастири - народните будители.


Максим пловдивски

 Пловдивската Света митрополия

Митрополит Максим - автобиография, спомени, автор д-р Тони Радков