Гражданите в АНТИрепублика България

От момента, в който свободните мислители започнаха да се съмняват в съществуването на Бога, проблемът за справедливостта стана от първостепенна важност.
Албер Камю (1913-1960)

Полемиката между защитниците на позициите "за" или "против" мажоритарната система за избори, респективно "против" или "за" пропорционалния вариант на изборната процедура, също относно предложенията за някаква смесена схема от двете възможности, се появи веднага след събитията на 10 ноември 1989 г. Че нали перспективата за една изборна длъжност да има повече от един кандидат вече се позиционира върху територията на реалността, за разлика от практиката дотогава, продължила четири десетилетия.
Тази полемика е актуална и понастоящем. В което обстоятелство само по себе си няма нищо обезпокоително. Понеже именно способността да се прави избор на основата на събрана и анализирана информация по дадена тема, характеризира човека като същество разумно.

Това, което е обезпокоително

дори нещо повече - много тревожно, са критериите, които се въвеждат при оценките на предимствата и недостатъците на различните избирателни системи.
Всъщност каква е същността на едни избори? Това е реализация на правото на всеки индивид да участва с равно право на глас в процеса на взимане на решения. Ето защо е напълно резонно изборният процес, съответно правилата, по които той бива осъществяван, да бъдат разглеждани като първоначален етап от комплексната процедура за сключването на обществения договор. Суверенът делегира част от своите права и превръща във властмоделиращи и властприлагащи лицата, които биват избрани на публични длъжности.
Чрез акта на гласуване (или въздържане от използването на правото на вот) гражданите извършват своя избор на политическия пазар. Когато гласуват за дадено лице (при мажоритарен избор) или в полза на дадена партийна бюлетина, гражданите фактически заявяват своето предпочитание към дадена политическа платформа макар и проектирана в близкото или по-отдалеченото бъдеще време, и към момента на реализирането на избора от страна на гражданите съществуваща единствено като имагинерна експозиция, сиреч само като конструкция от словоизлияния.
Разглеждаме ли изборния процес откъм спазването на принципа за равнопоставеността на гласовете, то пропорционалното гласуване - и то в своя най-чист вид, когато липсва установен долен праг като процент от подадените гласове, за да бъде реализирано парламентарно представителство, - е очевидно по-справедливо. Понеже реализира в много по-добро приближение принципа за справедливо представителство. Докато при мажоритарния модел за гласуване победителят в даден избирателен район "получава" и гласовете на избирателите, които не са дали вота си за него, тъй като избирателният район е едномандатен. Следователно всички гласове, неподадени за победителя, са действителни, но приравнени в своя краен сбор към нула, защото общият им брой отстъпва на сумата от отделните бюлетини, където като предпочитание е посочен победителят.
Като че ли горните разсъждения слагат логичен край на спора коя методика - мажоритарната или пропорционалната, да бъде използвана. Пропорционалната - би отговорил внимателният читател и би...сбъркал.

Предпоставката за тази грешка

е, че каквато и да е интерпретация на демократическия процес просто като способ да се получи мнението на гражданите относно това на кого е необходимо да бъде делегирана властта и всъщност каква политика гласоподавателите предпочитат да бъде реализирана, изпуска изпредвид това, което реално се случва в действителността.
Ролята на изборите в едно рационално общество не е едно и също със ставалото в по-ранните общества чрез съветването с оракула или свещеника или пък подчиняването на кралския указ. Същността на демократическия процес за приемане на решения не е в избора, извършен чрез пускането на бюлетините в урните, а в идеите, които се появяват в публичното пространство в периода между изборите. Избирателите не са перфектното съдийско жури, което загребва от кладенеца на мъдростта своето решение, тоест избраният от гражданите политически курс е "правилният"! Както като отделни индивиди, така и като интегрално общество, те търсят истината, или поне са длъжни да я търсят, ако са рационални. Те се опитват, макар и с грешки, да обяснят света и по този начин да създадат възможност за неговото усъвършенстване. В частност, на изборите гражданите не се занимават със синтез на решенията на свръхчовешкото същество - "общество". Те избират какви експерименти да бъдат предприети по-нататък и (най-вече) от какви насоки на социалния инженеринг да се откажат. Понеже вече практиката е отхвърлила предположенията, че те са най-добрите. Изразените от политиците в предизборните им кампании техни политически платформи (в общи контури и в детайли), са именно тези предстоящи социални експерименти.
Принципът на пропорционалното представителство често бива защитаван на това основание, че води до коалиционни правителства и компромисен курс. Но - не само според мен - у компромисите, които по дефиниция представляват смес от курсовете на участващите страни, е налице незаслужено висока репутация. Безусловно те са за предпочитане пред прякото насилие при сблъсък между политическите групи с различни възгледи, но въобще те са лоша политика. Големият дефект на пропорционалното представителство се заключава в това, че третата по величина партия, а често и партия с още по-малка численост, получава в законодателното събрание несъразмерна власт. Ето как се получава това. Много рядко (в която и да е система, в която има елементи на пропорционално представителство), става така, че абсолютното мнозинство от гласовете е получено само от една партия. Това означава, че ако в законодателния орган парламентаристите са избрани пропорционално на подадените гласове, нито един закон не би бил одобрен, ако някои партии не се обединят при гласуването с тази цел, както и никакво правителство не би било сформирано, ако някои от партиите не образуват коалиция.

Понякога това се удава на двете най-големи партии

но този вариант обикновено се възпрепятства от обстоятелството, че в реалността двете най-влиятелни партии в дадена страна логично е да стоят на диаметрално - или поне на много различни - идеологически позиции. Затова и споразуменията между тях за съвместно управление са твърде трудно постижими. Ето защо най-често "политическото равновесие" се осъществява от ръководството на третата по електорална поддръжка партия, което решава с коя от двете най-големи партии да си партнира в правителството. В този вариант на практика не се осъществява принципът за равенството на подадените на изборите гласове, тъй като при провеждането на компромисна политика между платформите на двете партии, участващи в изпълнителната власт, елементи от политическия курс на третата по електорална подкрепа партия получават непропорционално голямо приложение в извършвания от правителството социален инженеринг, производен на същото положение в законодателния орган. Освен това самата процедура за договаряне на компромисна политика представлява противоречие на духа на демократичното управление, тъй като параметрите на компромиса сами по себе си не са одобрени от гражданите или, образно казано, избирателите получават блюдо, което не са поръчвали, а точно поисканото от тях липсва.
Големият дефект на компромисното управление при реализирани партийни коалиции във властта е фактът, че в този случай политическият курс не следва в чист вид нито една от политическите платформи на участващите в коалицията партии. Оттук следва и ключовият недостатък на компромисната политика, тоест на пропорционалното представителство. Който се състои в това, че когато такъв компромисен курс бива реализиран, а той довежда до провал, никой - включително и суверенът - не извлича от провала никакви поуки, понеже този компромисен вариант на държавно управление не е бил свързан с ничия политическа идентичност. По този начин не се реализира смисълът на политическия процес: да бъдат извършвани одобрените от гласоподавателите чрез извършването на избор от тяхна страна на политическия пазар между различните представени хипотетични варианти за бъдещ социален инженеринг. Като бъдат подложени на практически изпит техните качества за разумност и позитивен ефект. И, което е определящо, бъдат отхвърлени неадекватните спрямо социалната действителност.
Какъв е механизмът за реализиране на заявените предизборни платформи при мажоритарния модел на гласуване?
Всички загубили изборите партии напълно са отстранени от властта. В това положение избраният от мнозинството на избирателите модел за социално управление може да бъде реализиран в чист вид на практика, следователно да бъде подложен на проверка в реалността. Без да бъдат смесвани с най-важните предложения на конкуриращите партии. Тогава върху управляващата партия ляга изцяло отговорността за провежданата политика и гражданите - напълно ориентирани от нейните резултати - се произнасят чрез одобрение или отхвърляне на следващите избори. Тоест те дават оценка на извършвания социален експеримент, който е следствие от една ясно заявена политическа платформа.
Всякакви други аргументи в полза на пропорционалното гласуване, например от рода, че "по региони местни олигарси могат да организират купуването на изборите" и прочие съждения от същото про-пропорционално естество са равносилни всъщност на две твърдения. Първо, че върховенството на закона е неприложимо върху отделни части от територията на България, и, второ, че суверенът на отделни места е способен в продължителни периоди от време да демонстрира поведение на индивид, изключен поради слаб успех от училище за олигофрени. Това представляват възгледи, които говорят за държавнически дефицит у съответния политик, а всъщност са израз на панически страх от неумението да бъдат създавани такива социални проекти и извършване съответната предизборна агитация, такава, че избирателите да одобрят предложения им на политическия пазар вариант за социално развитие.
Ето защо от гледна точка на

интересите не на партокрацията, а на суверена

мажоритарният модел на избори има осезаемо предимство. Като, разбира се, и при него, както и при пропорционалната форма на гласуване, остава проблемът за контрола върху спазването на изпълнението на поетите предизборни ангажименти от страна на лицата, на които са делегирани властови пълномощия. Контрол, който може резултатно да бъде осъществяван във всеки момент от даден мандат на управление единствено чрез механизма на хибридна демокрация, представляваща съчетание на пряката и представителната демокрация. И включваща в себе си такива елементи като правото на суверена да отзовава лица, заемащи изборни длъжности; ограничение на броя на мандатите (на повече от два) за заемане на изборен пост; мажоритарна форма на избор спрямо и трите сфери на властприлагане (властимеещ е само суверенът); създаването на конституция посредством масово участие на гражданите в нейното изработване по исландския модел за въвеждане на нов основен закон и последващо одобрение чрез всенародно допитване, на възможност за внасяне на промени в него без референдумно одобрение; широко приложение на националните и местните референдуми при законотворчество и изобщо при създаването на нормативна уредба; възможността на всеки гражданин да се отнася до Конституционния съд относно конституционно съобразеността на даден нормативен акт. Необходимостта от превес на пряката демокрация спрямо представителната в системата на хибридната демокрация се налага и т. нар. парадокс на Острогорски, който доказва възможността за несъвпадение на решенията по един и същи проблем, взети чрез пряка или чрез представителна демокрация.
Докато това не бъде реализирано, гражданите у нас обитават АНТИ-републиката България. Понеже в първо значение думата на латински език, откъдето произлиза повсеместно употребяваното по света понятие "република", означава "държавни дела, държавни въпроси, държавна (политическа) дейност". И докато политическият процес не бъде организиран чрез мажоритарния модел на гласуване така, че да следва разумния - и справедлив! - модел на сключване на обществения договор чрез стриктно спазване от страна на властприлагащите на поетите предизборни ангажименти, то държавното устройство е анти интересите на суверена, понеже не му дава възможност въз основа на политическия експеримент да си прави обективен извод относно целесъобразността за неговото благоденствие на дадена насока на държавно управление. Тоест подобна ситуация е анти самото съществуване на гражданите в благоприятна среда.

* Авторът е председател на УС на  Асоциацията за борба против корупцията в България.