Бащата на партизанката

Стефчо КИРИН
 
Софрон Михайлов Ръбин е роден на 5 ноември 1898 г. в село Мокреш, Ломско, в среднозаможно селско семейство. Останал сирак, едва 5-годишен, той е трябвало да се включи в помощ на майка си Вълкана (Кана) и по-голямата си сестра Врачана за обработване на земята и в отглеждането на 6-месечната си сестричка Спаса. Като ученик, едновременно с учението и работата вкъщи и на полето, успява да завърши втори прогимназиален клас. След като отслужил военната си служба като кавалерист в град Дупница, се завръща в Мокреш и поема изцяло стопанската работа на семейството. Капиталистическите кризи се отразяват и в селското стопанство, обезценява се селскостопанската продукция и селянинът, въпреки че е произвел жито, царевица, слънчоглед и домашни животни няма на кого да ги продаде или ако ги продаде, то е толкова евтино, че едва стига за сол и газ. Всичко това дава отражение и върху мисленето на Софрон Ръбин. Започва да се интересува от живота на хората в Съветския съюз, как живеят, как обработват земята, с какви машини и т.н. Най-добър информатор по тези въпроси е най-голямата му дъщеря, Пръвка (по-късно партизанка от Ломския партизански отряд "Стефан Караджа" с името Бойка, това име след 9 септември 1944 г. приема като собствено), която по това време е ученичка в Ломската гимназия и член на РМС, а по-късно и на БОНС в Софийския университет.
През януари 1942 г. Пръвка попада в дирекцията на полицията в София, а през март същата година я съди Софийският военно-полеви съд по ЗЗД. По същото време фашистките съдилища в България всекидневно произнасят

десетки смъртни присъди срещу партийни функционери

След много настоявания и молби на Софрон Ръбин е разрешено свиждане с дъщеря му Пръвка (оттук нататък вместо нейното име по рождение ще споменаваме Бойка). Разбрал, че в обвинителния акт се иска смъртна присъда, Софрон преглъща бащините сълзи, за да каже: "Горе главата! Нали знаеш, че и на Ботев и Левски са им казвали нехранимайковци. Бъди горда!". Поради липса на доказателства съдът е принуден да издаде оправдателна присъда, но фашистката власт не се отказва да я преследва и тя е принудена да живее полулегално в София. Идва в селото, за да си вземе някои неща, необходими й за минаване в нелегалност, тъй като очаква врагът да я изпрати в концлагер. Споделя с баща си за тази опасност и го пита: "Татко, какво ще кажеш, да се оставя ли да ме интернират или да хващам другия път?" В отговор на този въпрос той казва: "Ако си мислела да ходиш като овца на касапница, защо си се хванала на хорото..." Уведомена своевременно за наново надвисналата опасност над нея, тя на 10 април 1942 г. минава в пълна нелегалност, а през юни същата година по нареждане на ЦК на БКП е изпратена на работа при нелегалните в Ломска околия.
След първата среща, която Софрон прави с партизаните, започва да изкарва хранителни продукти - боб, жито, царевица, олио, вълна и др. и да ги предава на ятаците. Продължил своята яташка и снабдителна дейност до юни 1943 г. В мелницата, докато чакали да им дойде ред да мелят, селяните започнали разговор за военните действия на Източния фронт. Към групата се присъединил и мокрешкият поп Борис Попгеоргиев и започнал да задава провокационни въпроси по адрес на партизаните. Запитал Софрон: "Бай Софроне, къде е твоята дъщеря, студентката,защо е тръгнала с тези хаймани шумкарите?" Софрон не се сдържал и направо му казал: "Слушай попе, какво ще ти кажа, моята дъщеря и нейните другари са тръгнали да се борят за свободата на народа, защото сега сме под двойно робство - фашистко и германско".

Предателят под попско расо

напуснал мливарите, отправяйки люти закани към Софрон. Не минали и два-три дни и в Мокреш пристигнала полиция начело със Славчо Берковски. На 29 юни 1943 г. Софрон се връща от София. През нощта полицията блокира къщата на Софрон. Към нея се насочват  включително и картечници. Към 6 часа на 30 юни правят обиск и изкарват навън на улицата майка му, другата му дъщеря Мария и сина Борислав. На 30 юни Софрон под засилена охрана и белезници на ръцете е откаран в Лом. Започват жестоки и нечовешки инквизиции с цел да изтръгнат от него поне една предателска дума. Въпреки жестокостта, приложена спрямо него, той не произнася нито едно име, дори своето отказва да напише. Цели 25 дни  го измъчвали и се гаврили с него - скачали по гърдите му, счупили му ръката, но в зaмяна получавали само мълчание... По същото време в Ломската полиция е арестувана и ремсистката Ева Казанджиева. Нейните спомени са силни и вълнуващи: "През лятото на 1943 г. околийското полицейско управление в град Лом бе претъпкано с арестувани комунисти, ремсисти, ятаци и други антифашисти. Килиите не можеха да поберат арестуваните...Полицаите, които влизаха в ареста, и особено тези, които стояха на пост вътре, постоянно се хвалеха с постигнатите  "успехи", разказваха кого арестували или пребили от бой и колко скоро ще изкоренят червената зараза от Ломска околия... Не помня точната дата, но беше края на месец юли 1943 г., когато полицията вдигна необичайно голям шум. Тропането на подкованите ботуши, виковете и псувните ехтяха из цялото полицейско управление. Ние изтръпнахме!

Коя ли е поредната жертва

После в надпревара влизаха при нас в ареста, за да уведомят колегата си, който бе на пост и, разбира се, да се похвалят и ни сплашат, че са докарали бащата на партизанката от Мокреш - Софрон Ръбин. В нашата околия по това време имаше само една партизанка. Знаехме, че е по-голяма от нас, вече студентка. Полицаите навярно очакваха, че с арестуването на нейния баща ще направят нови разкрития и затова ликуваха и се заканваха: "Ще си каже и майчиното мляко! Сега ще пипнем дъщеря му!"... Въпреки, че ни охраняваха строго, когато ни водеха на разпит или на двора до чешмата или тоалетната, успявахме да видим бащата на нашата партизанка. Единият път го видях да лежи на циментовата площадка, непосредствено зад входната врата на полицейското управление, вторият - на мозаичните стълби, които започваха от входната площадка, третият - на площадката, която бе след тези стълби...Не! Той не лежеше! Това не е най-точната дума! И на трите места той бе захвърлен, както се захвърля пребито животно. Свит на кравай! В дрехи първоначалният цвят и форма, на които не можеха да се разпознаят. Дребен, слаб, изнемощял, брадясал! Главата му обрасла със сивобели косми спластени от кръв и кал. Неподвижен, със затворени очи. Дишаше ли не можех д позная, но стон не чувах... Другите арестанти след инквизиции ги връщаха в килиите или общия арест. Там срещаха пълните със съчувствие погледи на другарите, грижите на които облекчаваха страданията им. А него, бащата на партизанката, захвърляха на стълбището, където всеки минаващ полицай можеше да го хули, рита, тъпче...Колко сила на духа се е криела в това захвърлено на циментовите стълби немощно тяло на този полужив "старец", та и пред смъртта си, причинена от инквизициите на побеснелите полицаи, не измени на великото дело на Партията. Не, той нямаше вина! 

Той има заслуга пред народа ни,

че първородната му дъщеря Пръвка бе станала партизанката Бойка, която с оръжие в ръка бе тръгнала на борба за светлото бъдеще на човечеството!"
Смазан физически, но не и духом, полицията го откарала в Ломската болница да издъхне. По стечение на обстоятелствата в болничната стая, където полицаите оставят Софрон Ръбин, е бил и Троян Годев Джелебски. Неговите спомени, написани  няколко години след 9 септември 1944 г., ми бяха предоставени от дъщерята на Софрон Ръбин, Бойка (починала) и които не са публикувани: "На 13 юли 1943 г. докараха Софрон Ръбин от полицията в Ломската държавна болница, където се намирах и аз. Той беше пребит от бой и не можеше да ходи. Полицаите го замъкнаха до определения за него креват и го поставиха да легне...Аз се помъчих да вляза в разговор със Софрон, но той не пожела да говори. Вечерта се досетих, че той не вярва на никой и може да го провокирам. Дълго упорстваше и чак когато му показах двете си ръце вързани с белезници за шкафчето, той проговори...На въпроса ми: "Боли ли те?" той отговори тихо: "Навсякъде ме боли, пребиха ме! Няма да живея!". Покрай зъбите му имаше съсирена кръв, езикът му беше син, дори черен. На третият ден му стана още по-лошо. Когато се приближих да го храня, той отказа. Когато ставах да си отивам, той ми хвана ръката и каза: "Слушай! Ако останеш жив кажи на Пръвка, че са ме пребили от бой, как съм умрел и че съм останал верен и не съм казал нищо. Нека се бори...!"
По нататък Троян Годев подробно описва нехуманното отношение на някои лекари и сестри от Ломската болница към Софрон Ръбин. "Извиках една от сестрите - белогвардейка, и на въпроса ми защо не му дават помощ, тя отговори: "Не можем да си  харчим лекарствата за вас комунистите". На 19 юли 1943 г. той почина! Протоколът за смъртта му вече беше подписан...Погледът му беше отправен навън през прозореца, ръцете му бяха стиснати в юмруци".
Така едва 44-годишен завърша своя кратък, но пълен със съдържание живот Софрон Михайлов Ръбин от село Мокреш, Ломско. Дори на родната му майка, на децата, на роднините му не разрешиха да си вземат последно сбогом, разказват очевидци.


Димитър Цветков (Бончук) от село Дългошевци (днес с. Замфир) и Бойка Софрониева Ръбина - партизани от Ломския отряд "Стефан Караджа", с ятаци на отряда. Снимката е от 10 септември 1944 г.


Бончук и Бойка (в средата) с ятаци на отряд "Стефан Караджа". Снимката е от 10 септември 1944 г. и се публикува за първи път