Хамалин по професия, поет по душа

Величко МИНЕКОВ е роден на 13 октомври 1928 г. в с. Мало Конаре, Пазарджишко. През 1954 г. завършва скулптура в Художествената академия при проф. Любомир Далчев. От 1976-1984 г. е професор и ректор на НХА. През 1995 г. е професор във ВТУ "Св. Кирил и Методий".
Носител е на десетки национални и международни награди и отличия. Негови творби са собственост на НХГ и други галерии в страната, на Кенеди Център в САЩ, кметството на Антверпен, Женева, колекциите на Хуго Вутен - Белгия, Петер Лудвиг - Кьолн и др. 
 

- Защо си назовал най-новата си изложба "Пътят"?
- Защото все пак трябва да съм тръгнал отнякъде, да съм започнал отнякъде. Така че оттам дотук, до тази изложба - това е моят извървян път в изкуството.
- Кога разбра, че ще станеш художник, скулптор?
- Бях на 14 години - ученик в Пазарджишката прогимназия, когато един ден учителката по  рисуване Ана Машева ни каза: "Този път няма да рисуваме, а ще отидем да си купим глина". Точно до моста на река Марица в града имаше една грънчарница. Там отидох и си купих топка глина. На другия ден учителката ни даде задача да направим едно детенце, което е седнало прегърбено и проси. Изпълнихме задачата и ето че учителката тръгна да види кой какво е направил. Като сега я виждам как застана вляво от мене и ме попита: "Ти друг път занимавал ли си се с такива неща?" "Не, казвам, не съм". А тя: "Продължи да се занимаваш, да се упражняваш. Това ти допада."
- И ти започна да се упражняваш?
- Да и самото занимание с глината ми се стори толкова странно и интересно, че нямаше нищо общо с училището. Едно друго усещане, което беше съвсем различно. Не да го научиш, да го запомниш и да го кажеш, а нещо, което се прави и се пипа. Отнякъде идва, ти го фантазираш и трябва да го покриеш с форма. Разбира се, това не беше първата ми работа. Още преди си правех нещо от дърво, все майсторях.
Значи аз съм носил тази сръчност в себе си. И като пипнах глината, всичко ми се стори толкова интересно и близко, познато. Една много сложна тръпка - нещо друго, което усещах, че го мога. Оттогава вече, като се запалих, започнах да ходя за глина при грънчарите и да си правя различни фигурки, с които напълних вкъщи една цяла стая. Заедно с това се захванах да рисувам и да правя портрети на приятели. С една дума, вече реших, че ще ставам художник, скулптор. А бе, голяма работа!
- А коя беше първата ти скулптура?
- Бях вече ученик в гимназията, когато един ден намерих голямо парче мрамор и си казах: "Ти вече трябва да започнеш да работиш мрамор. Това са правили големите скулптори. Всички са работили мрамор". Тогава отидох при майсторите на гробищата, които изработват паметници. От тях взех няколко шила и започнах да правя един портрет - на всичко отгоре портрет на Левски.
- Сериозна работа!
- Много сериозна, защото толкова много се бях увлякъл в изработването на скулптурата, че "забравих" да ходя на училище.
- И какво стана по-нататък?
- В края на седмицата идва моята класна и като ме завари в двора да обикалям с чука и шилото около мрамора, само ме погледна и каза: "От утре да идваш на училище!" После като натъркалях едни двойки, едва се оправих.
- Има ли във фамилията ти хора, изкушени от изкуството?
- Моят род по майчина линия се казват Натови. Те бяха едни от най-добрите майстори на каруци в Пазарджик. Прадядо ми се казва Трендафил Натов, а брат му Калофер Натов. Казват, че Левски минал през Пазарджик за Пловдив или Карлово и една вечер ги събрал в задния двор на къщата, където са говорили по "комитетски работи". Дядо ми Трендафил умира много млад, едва петдесетгодишен, а неговият брат Калофер открива в Мало Конаре първото училище, което и до ден-днешен се казва Калоферовото училище.
- През 1947 г. си приет в ателието на Андрей Николов. Какво означава това "приет"?
- Моят учител по рисуване в гимназията Стоян Василев, като разбра за моето увлечение, специално ми обърна внимание. Един ден, когато вече завършвах гимназия, той ми казва: "Хайде да те заведа в София и да те представя на един мой близък голям скулптор". Качихме се влака и на другия ден той ме представи в ателието на Андрей Николов. "Това, казва, е едно мое момче, което завършва гимназия. Работи и иска да стане скулптор".
- Как те посрещна Андрей Николов?
- Той беше мълчалив човек, с внушителна брада и коса. Посрещна ме с едно достолепие и спокойствие, като каза: "Добре, като завърши гимназия, нека да дойде."
- И какво стана по-нататък?
- Ами като завърших гимназия, заминах за София. Пристигам аз в ателието на Андрей Николов, каквато ни беше уговорката, но точно тогава той излизаше с една компания, с която отиваха да вечерят в Клуба на журналистите. "Добре, казва, почакай ме тук на вратата, аз ще се върна". Почаках аз и като се върна, ме заведе в едно от ателиетата си на ул. "Любен Каравелов", което беше съвсем празно. Там имаше само едно желязно креватче с гола пружина и една завивка. На сутринта ми казва: "Сега ще трябва да направиш една глава, за да разберем дали има смисъл да стоиш тука". Даде ми да направя бюст на актьора Коста Стоянов. Взех си аз един статив с глина и започнах да го копирам. Излезе нещо много хубаво - с характер, с моделировка. Направих го, а той ме гледа, докато работя, и три дена не казва нищо. Докато най-после един ден рече: "Слушай, моето момче, ако станеш скулптор и не си добър, да знаеш, че ще умреш от глад. Но ти имаш данни. Главата, която си направил, е добра и оставаш при мене". Така останах да чиракувам при него, преди да ме приемат в академията.
- С какво те впечатли Андрей Николов?
- Той беше затворен човек. Малко говореше, не споделяше, макар че имаше какво да разкаже. Той беше правил портрети на цар Борис III и на царицата, на Александър Стамболийски. Помня, че веднъж дойде и Александър Балабанов с Яна Язова. И на него беше правил портрет, и на Елин Пелин. Даже той ми разказа как е запознал Елин Пелин с царя: "Пелинко, казва, аз го запознах с Борис. Те двамата си уйдисаха по ловджийска линия и станаха големи приятели".
- А как влезе в академията?
- Трудно. Бях доста добре подготвен по рисуване, а по моделиране направих главата от глина и бях приет в академията в класа на проф. Марко Марков. Но там имаше едни перипетии, които не зная дали са за разказване.
- Защо пък?
- Ами дойдох да разбера дали съм приет и виждам, че съм в списъка на пето-шесто място, но името ми задраскано с червено. Питам в канцеларията: "Защо съм задраскан, след като съм приет?" "Защото, казва, за вас няма сведения."
- Какво значи това?
- Значи, че трябва да се разбере: откъде си, мама, тате - кои са, какви са... Добре, че се намеси Андрей Николов и недоразумението беше отстранено.
- После вече в академията си студент на Любомир Далчев. Кой негов "урок" си запомнил?
- Правех етюди и един ден Далчев идва и казва: "Ти си сръчен, но чакай да ти покажа как се прави ръка". Взе той ръката на етюда и започна да я пипа, да я конструира с анатомичните й върхове и тънкости. Като свърши, аз му казвам: "Другарю Далчев, благодаря ви, но аз сега как ще направя другата ръка?" Той беше изключително внимателен и деликатен към всеки студент. Освен това имаше дар слово - говореше умно и интересно. Беше един невероятно талантлив човек.
- А кога те "забеляза" критиката?
- На първата младежка изложба получих първа награда за "Почивка", която днес се намира пред НХГ. После направих фигурата "Спартак", с която през 1957 г. на Световния младежки фестивал в Москва станах лауреат...
- Автор си на десетки монументални творби. Коя от тях цениш най-високо?
- Те са много различни. Може би "най мои" са "Конницата" и "Клетвата" от скулптурната композиция "Априлци" в Панагюрище.
- Твой е и паметникът на "Хан Аспарух" в Добрич.
- Преди това направих паметника на Централна гара "Сердика". След това "Априлци", лъвовете на Съдебната палата, "Хан Аспарух", паметника на "Съединението" в Пловдив... 
- На едно място казваш, че си хамалин по професия и поет по душа. Така ли е?
- Да, така е. Казвал съм го. Трябва да имаш много здрави ръце и сложна душевност, за да правиш добра, интересна скулптура.
- Какво е за тебе скулптурата - занаят, изкуство, майсторство, изящество?
- Скулптурата е невероятно сложно нещо. Тя идва при тебе като някакво усещане и необходимост. Казваш си: "Това е много интересно и трябва да го направя." В същия момент започва една много сложна дилема. Да влезеш в идеята и да я реализираш като ваятел - това изисква толкова тънка чувствителност. То е една поезия, лъх на форма и структура.
- През 60-те години те обвиняват във формализъм. Защо?
- След като направих няколко гранитни фигури и скулптурата "Жажда", която се намира пред СГХГ, "ценителите" усетиха, че аз започвам да се движа по-свободно, към по-обобщена форма. Това се видя на комисията "нередно" и фигурата остана да стои извън галерията, където се намира и досега.
Формата има сложни състояния. Има структурни преминавания, идея, символ. В този любопитен план реших да продължа по-нататък, но нещата се усложниха. Експерименталните ми работи излязоха в едно списание и като ме подхванаха, че се стигна чак дотам да ме "обсъждат" на партийно събрание.
- Кой те защити тогава?
- Бяхме големи приятели с Любомир Левчев и той застана зад мен. Една вечер се чука на вратата на ателието. Отварям аз и гледам: Любо и Людмила Живкова. Влизат двамата и Любо, като сочи към мене с пръст, казва: "Ето го формалистът... Събирай, казва, снимки - колкото се може по-хубави, и да ги носим там, където трябва - да видят, че не си "голям формалист".
- И как приключи скандалът?
- Един ден ме извикаха в ЦК, където Венелин Коцев ми казва: "Гледай си работата".
- Значи трябвало е да занимават "голямата къща", за да те спасят от идеологическите цербери?
- Да, тогава получих и най-големия комплимент като художник. След моята "реабилитация" ме среща идеологическият отговорник на академията и ми казва: "Ако не беше толкова талантлив, досега нямаше да те има."
 - А как стана така, че приживе направи паметник на Тодор Живков?
 - Ами възложиха ми и аз го направих, след което паметникът бе поставен в Правец. Обаче идва на посещение у нас Михаил Горбачов и Тодор Живков ще го кани в Правец. Но клюкарите и "горе" не са били малко. До Горбачов стига мълвата, че там има паметник на Живков. "Така ли, как може да се прави паметник на жив човек?" - пита Горбачов, преди да дойде в България, и Живков нарежда да се махне паметникът. Мене ме извикаха тогава да участвам в демонтирането на паметника, но аз отказах. Казах им: "Аз правя паметници, а вие си ги махайте! Това не е моя работа".
- А кой е авторът на новия паметник на Живков в Правец?
- Това е бронзова фигура, дело на проф. Секул Крумов, която се съхраняваше в НХГ. Оттам я взеха и я монтираха в Правец.
- Какво мислиш за вандализма срещу историческите паметници?
- Вандализмът е проклятие. Никъде няма държава с такова грабене на художествени ценности и унищожаване на паметници. Имаше две мои фигури при стадион "Васил Левски" - откраднаха ги; имах две момичета в Пловдив - и тях ги откраднаха; имаше още две-три мои скулптури - няма ги.
Никъде по света няма по-голямо престъпление от това: да ликвидираш, да посегнеш на паметник, да го откраднеш, защото това е памет на даден народ. Няма значение от кое време е. Ето например Нерон е бил най-големия враг на християните, но неговата скулптура е запазена. Това е история, върху която никой няма право да посяга.