Другата Студена война

Приписват на легендарния Сун Дзъ цитата "Ако стоиш достатъчно дълго на брега на реката, ще видиш телата на враговете си да плуват в нея". Макар тази фраза да не присъства в известния му труд "Изкуството на войната", тя много добре описва стратегията на днешен Китай спрямо другата суперсила на ХХI в. - САЩ. Ако ХХ в. се запомни с противопоставянето между СССР и САЩ, то в наши дни ролята на Москва в голяма степен се изпълнява от Китай. Новият голям враг на Америка вече диша във врата на световния хегемон и все повече измества баланса на силите към себе си и своите партньори. Безспорно краят на еднополюсния модел на световната политика предизвиква силно раздразнение във Вашингтон. 

И ако при президента Тръмп противопоставянето придоби на моменти истерични нотки, новата администрация в лицето на Джо Байдън видимо се опитва да смекчи тона. Израз на това желание беше продължилият почти 4 часа видеоконферентен разговор между него и китайския му колега Си Дзинпин, в който двамата разговаряха почти като стари приятели. Или поне така го представи китайският президент. Съветникът по национална сигурност на САЩ Джейк Съливан пък заяви, че заради близките отношения на двамата разговорът е бил "невероятно директен, искрен и прям". А те наистина са стари познайници - първите си срещи провеждат, когато и двамата са вицепрезиденти на своите държави. Нека припомним, че след катастрофалните авантюри на Джордж Буш младши именно администрацията на Барак Обама обяви един нов курс за американската външна политика с т.нар. Завой към Азия, имайки предвид основно тихоокеанския регион и разбира се - Китай. И ето че съдбата отново ги срещна десетина години по-късно, този път на най-високото ниво.

Освен с добрия си тон обаче, срещата не успя да произведе някакъв сериозен напредък в отношенията между двете страни. За пореден път и Пекин, и Вашингтон посочиха невралгичните за тях точки по редица теми, но и за пореден път никой не отстъпи от позициите си. "Нашата задача като лидери на Китай и САЩ е да гарантираме, че съревнованието между нашите две страни няма да се превърне в конфликт - волен или неволен. Единствено чисто, праволинейно съревнование", заяви Джо Байдън в началото на срещата. Въпреки тази заявка и мекия тон обаче, Вашингтон отново опитва да упражни натиск върху Пекин с въпроси като Тайван, "нечестните" търговски практики, човешките права и не на последно място "свободата на плаване и прелитане" в Южнокитайско море.

На което китайският лидер отговаря с настояване, че САЩ трябва да променят подхода си към Китай, така че да бъде постигнато "взаимно уважение". "Всяка от страните трябва да уважава социалната система и път на развитие на другата, основните си интереси и притеснения, а също и правото на развитие на всяка от тях. Те трябва се държат една с друга като равен с равен", можем да прочетем в официалната транскрипция на разговора, публикувана от китайското външно министерство. Си Дзинпин подчертава още, че "Китай със сигурност ще защити интересите си в областта на суверенитета, сигурността и развитието". 

С оглед на последните събития и особено скандала с търговското представителство на Тайван в Литва, въпросът е засегнат и от двете страни. От дълги години САЩ водят двойнствена политика по отношение на Тайпе - макар Тайван да не е признат официално, той е силно подкрепян от Вашингтон, като напоследък отвъд Океана дори отново се заговори, че Америка трябва да предостави повече военна помощ на местното правителство. Едно такова действие със сигурност би провокирало изостряне на конфликта и дори потенциални сблъсъци в Тайванския пролив. Все пак Байдън беше доста по-умерен, като заяви, че САЩ се противопоставят на всякакви едностранни действия, които биха променили сегашното статукво и "подкопали мира и стабилността".

Китай от своя страна отхвърля всички претенции, а Си Дзинпин директно обвини САЩ, че настоящият им подход към ситуацията е "изключително опасен" и предупреди, че Китай ще бъде "принуден да вземе решителни мерки", ако "сепаратистките сили за независимост на Тайван ни провокират". Все пак и китайският лидер се опита да прояви сдържаност на фона на американските опасения за китайска инвазия, като добави, че "имаме търпение и ще се стремим към мирно обединение с най-голяма искреност".

Тайван е особено щекотлив въпрос и за САЩ, и за Китай. Казусът обединява в себе си геополитика, военно дело, икономика, национален суверенитет и сигурност. 

Едва ли Литва щеше да се съгласи да протегне ръка към Тайпе, ако това не беше съгласувано предварително с Вашингтон. А реакциите на литовските политици след скандала показват, че това е планирана операция, чиято цел е да предизвика негативна 

реакция спрямо Китай в Европейския съюз

Никак не бе случайно, че Литва призова европейците да се "събудят", т.е. да се включат по-активно на страната на американския натиск. Отношенията САЩ-Китай са важни не само за тези две държави, те определят голяма част от динамиката и на нашия континент, а съперничеството между тях много ясно може да се види именно тук. От една страна, САЩ са в неизгодна позиция след провала на търговски споразумения като ТПТИ и "шистовата революция", от друга те все още са нещо като Големия брат за ЕС, макар тази роля да става все по-неадекватна и маловажна. Една Германия например отлично разбира потенциала на добрите отношения с Китай като търговски партньор, но за момента е принудена да се опитва да лавира между собствените си, американските и китайските интереси, тъй като в двете суперсили намира най-големите си пазари. В същото време Тайван пък е един от водещите производители на полупроводници в света и ролята му в настоящата икономическа криза и предизвикания от пандемията и нарушените търговски вериги недостиг на електронни компоненти допълнително усложнява ситуацията. Като прибавим и това, че Китай никога няма да признае евентуална независимост и дори официално продължава да смята острова за част от своята територия, виждаме ясно защо Тайван се явява много удобен повод и инструмент за провокиране на напрежение на няколко фронта.

Погледнато от по-глобален ъгъл обаче, динамиката между Китай и САЩ не е в полза на Вашингтон. Америка изживя своите върховни моменти след края на ВСВ и разпада на СССР, но особено през последните две десетилетия пропусна множество шансове да разреши собствените си вътрешни проблеми. Колкото и да обвиняват Китай, американските политици ще трябва да признаят рано или късно, че възходът на тази страна се случи изцяло с тяхно съдействие. "Кражбата на интелектуална собственост" например е просто търговия - американското ноухау срещу китайската евтина работна ръка. "Уолмарт", най-голямата корпорация за продажби на дребно в света, нямаше да съществува в този си вид, ако не бяха производствените мощности на Китай. Същото важи за компании като "Амазон" и "Епъл". Китай осигури милиарди и трилиони печалби за американската олигархия, но междувременно използва времето, за да развие собствена индустрия. Всички знаем за случая с "Хуауей". Имаше момент, в който китайският производител на смартфони сериозно заплашваше пазарния дял на "Епъл" - и именно това наложи администрацията на Доналд Тръмп да прибегне до тежките санкции от американска страна. В същото време американските компании се третират със съвсем друг аршин. 

Реката обаче тече в посока Китай

Тези опити за задушаване на икономическия растеж на Китай са обречени на провал. Не само САЩ, и Европа няма алтернатива на китайското производство. Доналд Тръмп се опита да съживи протекционизма като контрапункт на доминацията на Пекин, но в резултат повиши цените за американските потребители и компании - тъй като цената на наложените мита се плаща не от производителя, а от потребителя. Очаква се в близките десет години китайската икономика окончателно да задмине американската. В допълнение, индустриализацията и инвестициите в устойчиви и зелени технологии там далеч изпреварват тези в САЩ. Дори американските анализатори признават, че опитите на настоящата администрация да съживи модернизацията на американската индустриална инфраструктура са недостатъчно мащабни и много закъснели. Така че Китай наистина може да си позволи просто да чака на брега на реката, както гласи старата сентенция. Миролюбивият, но твърд тон на Си Дзинпин в срещата с Джо Байдън отчита именно тези тенденции. 

Освен всичко изброено, това е и съперничество на два различни модела. Докато Америка разчита на потискане и завладяване зад граница, Китай се стреми към взаимно полезни проекти, които облагодетелстват и двете страни (пример за тази стратегия е охулваният от Запада план "Един пояс, един път"). Ползите от второто се натрупват прогресивно във времето, докато първият модел разчита на нещо, което в корпоративния свят се нарича "извличане на активите" - максимална печалба тук и сега, без оглед на дългосрочното развитие. Друг фактор, който разкрива разликите между американския и китайския подход, е бедността. докато Китай вече може да се похвали, че за последните 40 години почти изцяло е елиминирал бедността, то в САЩ огромни части от популацията изпада все по-надолу в класовата структура на обществото. Неравенството в САЩ е на такива равнища, че няколкостотин от най-богатите фамилии и индивиди контролират чрез Уолстрийт и корпорациите почти цялата икономика, създавайки на практика феодална структура в нея. Митът за американската мечта, т.е. за красивия капитализъм, вече започва да изглежда като отрицание на самия себе си. В същото време "социализмът с китайски характеристики"

демонстрира нагледно предимствата 

да имаш население с равномерно разпределени доходи - вътрешният пазар на Китай от години е в подем и не страда от кризите, които наблюдаваме в Америка. Ако погледнем и скорошните действия на ККП и лично Си Дзинпин срещу твърде замогналите се местни бизнесмени, в Китай изглежда отлично съзнават и последиците от прекалено много "свободен пазар".

Така пред Вашингтон остава единствено да играе едновременно ролята на приятел и съперник на Пекин. А постоянните обвинения - в неспазване на човешки права, нелоялни търговски практики, империализъм и т.н. - все по-често ще удрят на камък. Можем само да се надяваме тази нова Студена война да не прерасне в гореща. А както пееше незабравимият Асен Кисимов,

"Тече, всичко тече

времето няма бряг и ни влече.

Няма как."

На 5 ноември ЕС изпрати за пръв път официална делегация в Тайван, което няма как да се хареса на Китай

Снимка БГНЕС