Къща музей под разпад

Има сгради, които не просто заемат място в града - те пазят спомени. Пазят гласове, истории, решения, идеали. Къщата музей в Стара Загора, свързана със Септемврийското въстание от 1923 г., би трябвало да бъде точно такава - дом на историческата памет, място, което учи, напомня, провокира размисъл.
Вместо това тя се превръща в урок по забрава. Снимките, публикувани във Фейсбук от Иван Митев, са болезнен документален кадър: рухваща ограда, разбита пътна врата, изпотрошени керемиди, напукани стени, изпочупени прозорци.

Дворът - някога пространство, което би трябвало да бъде под грижата на институциите - изглежда като декор от филм за изоставени места след бедствие.
Само че тук бедствието не е природно. То е институционално. 
По думите на подателя на сигнала, Общината е „реагирала“ чак след повече от година, и то с действие, което повече прилича на вандализъм, отколкото на поддръжка. Частично почистване на двора… извършено така, че:
- входната врата е окончателно разбита и оставена зейнала;
- тежката техника е напукала оградните стени;
- керемидите са свалени и вероятно унищожени;
- в резултат вече има и счупени прозорци, което отваря къщата за бездомници, вандали и времето.

След такъв „грижовен“ подход към обект на културно-историческо наследство човек започва да се пита:
това ли е официалната стратегия за опазване на паметта? Да я оставим да се самосрути?
На фасадата още стои плочата: „В тази къща е заседавал акционният комитет на Септемврийското въстание - 1923 г.“ Стои, но под нея мазилката се рони. Символика, която боде очите: паметник на българската история, впилен в пукнатини.
Защо такава къща е оставена да загива? Защо при всеки сигнал реакцията е късна, повърхностна и често вредна? Кой носи отговорност, когато историята мозайка по мозайка се разпада пред очите ни?

Община Стара Загора дължи обяснение. Не на Иван Митев. А на цял град. На всички, които вярват, че миналото има значение. Че културното наследство не е непотребен багаж, който можем да хвърлим зад гърба си. Че сградите, в които са се случвали исторически решения, не са просто „стари имоти“, а основи на обществения ни спомен.
Когато разрушиш сграда, рушиш и памет. А когато оставиш паметта да се руши - рушиш идентичност. Време е общината да обясни нещо много просто: тази къща музей ще бъде ли спасена? Или ще бъде оставена да се превърне в купчина история, смляна на прах?
Стара Загора заслужава отговор. А историята - уважение, а не разруха.

Глас нюз бг