За Македония със симпатия и практицизъм

Зорница Илиева

Да, наистина, темата не вълнува напоследък българското общество, но за съжаление не вълнува и българската държава. Знае се, че успешните държави са такива не защото народът е казал и свършил нещо толкова велико, че да направи държавата си могъща, а елитите и водачите им са били достатъчно прозорливи и можещи, че са оставили след себе си проспериращи общества.

Световни примери дал Господ

И при всички случаи тези държави никога не са били склонни да правят компромиси с националните си интереси, дори и да са членки на стратегически и ценен общ съюз. Съюз, в който границите между повечето държави са символични, а другите просто чакат да се включат в символиката. Но Балканите са особен случай, а Македония си е "ябълка на раздора" не от вчера. Само дето в България живеят повече от милион наследници на бежанци от този исторически измъчен район, който сега си има независима държава и гордо се нарича "пряк наследник на древния пълководец Александър Македонски". Тези потомци на воювали за Македония войводи, бежанци от опожарени села и паланки, прогонени зад граница в миналото от турци, сърби, гърци, които никога не са успявали да сломят духа им, но са владеели земите им, сега трудно могат да си обяснят защо нашата държава странно мълчи и високомерно гледа "над нещата", когато при братския съсед стават странни за нас неща. Нашата външна политика сякаш е избрала

нова форма на висш пилотаж

при който няма място за дреболии като Балканите. А за Македония да не говорим, защото там са "само" около 1,4 млн. православни, които сега се наричат македонци. Нищо, че при последното преброяване ни казаха, че българите у нас са само  5,6 млн., което било нормално и много прилично като бройка. Беше обявено, че Балканите ще бъдат приоритет на нашата външна политика, но тъй като големите в геополитиката се объркаха в посоките след световната икономическа криза и събитията в Близкия изток, ние също загърбихме региона и вперихме поглед в други посоки, някои от които на другия край на света. Е, Турция може да си има своя гледна точка и О-леви противоречия със съседите, каквото и да значи това, може и да споменава Балканите по всеки повод и без повод, но това е "големият съсед", могъщ с впечатляващ икономически ръст и място сред водещите нации, а нас сякаш районът не ни засяга, защото приоритетите вече са други. Дали? Поне в медиите не се коментира, доколкото напоследък цялата ни политика се излива само на страниците и екраните на знайни и незнайни вестници и телевизии. Но в Македония се случват и събития, които

пряко засягат и нас - като чувства и история

За Македония не може без чувства. Нашите медии месеци наред, без коментари, само със снимков материал, показваха мегаломанските паметници, които последователно се издигат в центъра на Скопие, и особено акцентираха на паметника на Цар Самуил. Този на Александър Македонски оставихме великодушно на гърците и те, независимо от надвисналата опасност от банкрут над тях, не пропуснаха да занимават дори ЕС с претенциите на Македония към намесата и "кражбата" на гръцка история. Острата реакция на гърците доведе до изказване на Щефан Фюле, еврокомисар по разширяването, който предупреди Македония, че може да загуби статута си на кандидат за членство в ЕС, ако няма прогрес в реформите и предприема действия, посрещани в Гърция като "провокативни". Това - в допълнение към десетилетния спор между двете страни за името на държавата Македония, получила възможност за независима държава след разпадането на бивша Югославия. Е, нашият тон е ироничен към този начин на доказване на "идентичност", но обществото ни така и не разбра каква е официалната ни позиция. И изведнъж, при посещението на новия външен министър на Р Македония Никола Поповски, нашият първи дипломат Николай Младенов приветства изграждането на паметник на Цар Самуил в Скопие и посочи, че колкото повече чествания, признания, толкова по-добре за всички, т.е. вече да не спорим кой какво е построил, а да работим по европейски начин и

да празнуваме кой когото и както си иска

Един цар, два народа, и двата го искат и да бъде така, както всеки иска. Удобно и може би правилно в дългосрочен план. Но защо обществото ни да научава по такъв начин за нашата външна политика по отношение на Македония, онази Македония, която доскоро приемахме като по-малкия непослушен брат и снизходително отминавахме езика на омразата в македонските медии, която продължава да се лее към всичко, което се отнася до България. Да я плашим като гърците, че ще спрем членството й в ЕС, ако не приеме компромисно решение по... Ами 51% от самите македонци са готови да жертват членството си в ЕК, ако това е условие за компромис по отношение на името им. Всъщност каква е нашата позиция по този проблем? Президентът Първанов имаше изказвания по този въпрос преди време и те бяха в посока да не се търси име в географски план, което би придизвикало гражданско напрежение в България. Все пак "Северна Македония" или "Горна Македония" може да се отнася и до Пиринска Македония. А там все още има хора, които помнят промяната на националността преди години поради криворазбрани интернационални интереси. Сега нали не само сме в ЕС, но имаме и ясно изразени национални интереси. Наистина ли? Даваме ли си сметка, че нашето общество, колкото и да е заето с оцеляването си в периоди на криза, колкото и да е търпеливо и да загърбва политиците в непрестанните им залитания в една или друга посока, все пак има спомени,

има сили за диалог и собствено мнение

Въпросът е дали някой го пита и дали няма да сбърка в сметките, ако не се вслуша в "глас народен, глас Божи".
 На днешно време да си служиш с езика на омразата, да ровиш в миналото с нечисти помисли, за да обосновеш тезата, че собственият ти народ няма нищо общо със съседа, това вече не е въпрос само на "самоопределуване", на идентичност, а и на самоизолация, която не е в интерес на самата Македония. Защото поставя под съмнение желанието й да стане член на ЕС, където съседските и междудържавни въпроси се решават в диалог и доброжелателност. Дали пък целта не е отлагането на това членство и посоката да е обърната на север от Скопие? Това си е въпрос за самите македонци. Тъжно е, защото нашата държава не реагира на определени събития, не взема отношение, не се пише по въпроса, не се коментира, освен в специализирани издания. Сякаш са оставили малко дете да прави каквото иска, да го видим докъде ще стигне. Само че това ерозира нашето съзнание, насажда поредната доза нихилизъм сред хората, отчуждава младите от историческите корени на народа и създава почва за бездържавност. Защото не е ясна позиция да посочваш само в снимков материал какви статуи се издигат в центъра на Скопие, които не само струват големи за възможностите на малката държава средства, но и са толкова мегаломански, че предизвикват усмивки. Македонският народ не го заслужава. Той е

горд и достоен наследник на своите деди

Дори и тези деди да са били общи с нашите. Защото не се знае за Александър Македонски, но за Гоце Делчев, Цар Самуил, Кирил и Методий и т.н. не само се знае, но и се пее - на български преди всичко. Историята е обща. Това не значи, че Македония е обща. Тя си е самостоятелна дължава и си има достатъчно проблеми - икономически, етнически, междудържавни, с името и т.н. Едва ли се нуждае от повече. Това е исторически факт и необратим процес. За нас е важно да се развива, да се демократизира и покрие критериите за членство в ЕС. Като преди това се разбере с Гърция за собственото си име. Какви паметници да си издига в центъра на столицата й си е нейно право, но да се посочва Цар Самуил за македонски цар е неприемливо. За нас е безкрайно удоволствие да пеем заедно с Владко Стефановски и особено да припяваме онази негова песен, която е рефрен от наш нашумял спектакъл - "Хъшове", да се радваме на прелестите на Охридското езеро, без да потъваме в него, да ядем баклава с боза, истинска, в Скопие и всичко друго, което ражда македонската земя, но да оставим историята на мира. И на турците не им е приятно да учат по история за битката при Одрин по време на Балканската война и не го правят, но

не ни дразнят с присвояване на историческа памет

Те си имат други, по имперски префинени маниери, с които също трябва да се внимава, защото дипломацията не е само коктейли. Защото това са национални интереси, които в годините на избори и кризи бързо загърбваме, а после се чудим защо народът ни е нихилистично настроен към собствената си държава. Че нямаме действащ посланик в Скопие не е проблем на Македония, че няма адекватни действия по ред въпроси от наша страна си е също наш проблем.
Явно тихата дипломация отново е на мода у нас. За разлика от останалия свят, където всичко се говори, дори и чрез "Уикилийкс". Въпросът беше и за гражданското общество в тази насока и дали може да влияе. А ние имаме ли го?