Януарското разединение

    Цели две десетилетия прехвърлиха онези немили събития от 10 януари 1997-ма на миналия век с организирания погром над парламента. И с всяка година тази знаменателна дата за разрухата на законността и парламентаризма ни се отбелязва все по-вяло, да го кажем - служебно. Вяло от тези, които вече са изпрали гузната си съвест и селективно героизират действията и бездействията си в онези драматични дни и нощи, и служебно, от поколението, което нищо не помни и става единствено подвластно на лъжливите приказки за "тотален провал", "справедлив гняв на народа" и "тържество на доброто". Да, проблеми със социалистическото правителство имаше. Но освен недомислията (какво да кажем сега?!) бе активно задействан и план за скрит и открит вътрешен и външен бойкот на кабинета. Налице бе активна помощ с намесата на международни финансови институции и политически фактори, вътрешни силоваци, та и престъпници, но и безскрупулни политически нестинарки, чиято нова роля в живота беше да изпълняват своя кариерен танц за въздигане, мачкайки стръвно задължително "червените" въглени на своето минало.
    През онези мразовити януарски дни българи се изправиха срещу българи. Независимо какви и с какъв морал, но българи. Бяха готови да унищожават, да разделят и мразят. Подстрекателите на това разединение от СДС стояха на топло и вече крояха планове за светлото си бъдеще. Понякога ритуално влизаха в тълпата и лицемерно призоваваха за смирение, а колегите им режисирано от прозорците на все още здравия парламент приканваха щурмоваците да нахлуват в сградата през единствено отворените прозорци на стаята на СДС. Роболепни кафеджии навън разнасяха напитки и какво ли още не, а пъргави самарянки клепаха бинтове с червена боя, за да окървавят протеста за лековерните пред малките екрани. По късно пак напоени с изкуствено багрило парцали бяха провисени по дърветата около Народното събрание, за да гледа народът какви ги вършат комунистите. И за да бъде този театър на абсурда още по въздействащ, задъхани репортерки от Дарик изпълняваха стриктно сценария за раздухването на истерията с "бунта" на народните маси срещу омразното управление, за насилието на властимащите над мирните граждани, за необходимостта от бърза смяна и въздигане на кристално чистите като момини сълзи политици от синята върхушка.
    По волята на съдбата бях непосредствен свидетел на събитията от онези дни и сред тези, които бяха затворени в парламентарната сграда и бомбардирани с павета от съседните улици. Останалите вътре журналисти видяха грозната истина, снимаха действително окървавените лица на полицаите, на които бе оказвана първа помощ в секретарската стая на председателския кабинет. Изумяваха се от нахлуването в парламента на лица, които не бяха виждали преди, но и от тържествуващата злоба на иначе смирени хорица от политическата и административната периферия. Съзряха и възбледия Костов, настъпателния Муравей Радев, а мяркаха тук-там и кафявата кожена адвокатска чанта на Стоянов. В това почти брауново движение на хора в сградата и навън имаше обаче една планова логика - социалистите да се измитат, за да седнем ние и оправим държавата, а покрай нея и... себе си. Е, те си тръгнаха и направиха компромис, за да има мир. Беше ясно, че срещу координираната и не без външна подкрепа акция, трудно ще се справят. Затова социалистите избраха смирението в името на хората, независимо от масовата заблуда за очакваните ги сини хоризонти в близкото бъдеще. Вдъхновителите на бунта с паветата пък "оправиха" държавата, както бяха обещали, при това отвсякъде и необратимо.
Но възцари ли се спокойствието и законността, след като държавността и нейният висш законодателен орган бяха така омерзени? След като паветата замениха бюлетините, а масовата манипулация възцари една и само една единствена истина. Това едноумие всъщност, даде обилни плодове в годините след преврата през 1997 година. И ни тласна в посоката на категоричната политическа конфронтация, узакони разделението между българите, отвори пропаст между млади и стари, между богати и бедни, между наши, ваши и най-наши. Изгори мостовете за единение в името на измъкването ни от бездната на нищетата и духовната посредственост, но ни оплете в гъста паяжина от зависимости. Точно те ни затвориха в капсулата на сляпото подражание, националния нихилизъм и повсеместната бедност. Пък и превърнаха в илюзия перспективата за достоен живот в достойна държава за повечето българи.
Ето защо тези, които помнят и знаят, не трябва да подминават 10 януари 97-ма. Защото насилието, на което плащаме тежък данък и днес, тогава получи законен сертификат. Това е истината за събитията, които унизиха всички и лепнаха мръсно петно върху държавата. Но и прокараха браздата на разделението между българите, които толкова години след безпрецедентното нападение срещу парламента и парламентаризма не намират воля за обединение. Докога!?