Светът е малък
ТЯ Е!
/ брой: 2
Доста години се изтърколиха от онези мразовити януарски дни на 97-а, когато маса заблуден народ, продажни псевдополитици и неподвластни на закона типове щурмуваха парламента. Обсипаха българския храм на законотворчеството с предварително подготвени и извозени услужливо с камиони на една ръка разстояние павета и камъни. Рушиха, палеха, биеха, издевателстваха над органите на реда, вилняха по улиците и в сградата на Народното събрание. Формалният повод бе политиката на правителството на Виденов, а истинският - неистовата алчност за власт и печалба на "сини" реваншисти. Но и съвпадението на техните болни амбиции за грабеж със стратегическата цел на водещи западноевропейски и отвъдатлантически централи за елиминиране на лявото управление у нас и настаняването по върховете на институциите в България на проводници (ако искате и полупроводници) на чужди интереси.
В ерата на безкомпромисното настъпление на цензурата и журналистическото лакейство днес е много трудно, да не кажем почти невъзможно, да се прочете или чуе истината за онези януарски дни. Защото тогавашният погром бе клиширан като "справедлив народен гняв" срещу негодното управление на "червените боклуци". И тази удобна мантра влезе в лексиката и умовете на моделиращите общественото мнение, които по време на събитията тогава най-много да са били на раменете на бащите си в първите относително мирни часове преди разрухата. Те дори не се и стараят да надникнат зад установеното клише, тъй като какво по-удобно от громенето на "комунистите", "ченгетата", пък и на всички, които не приклякат пред матрицата на либералдемокрацията. За тях свободното слово в "Деконструкция" на Волгин е цензура, а подлизурщината на водещи и национални медии едва ли не триумф на плурализма в журналистиката.
От дистанцията на времето все по-ясно откроявам трагизма на разигралата се национална драма през януари преди близо две десетилетия. И си мисля дали именно след безнаказаното опустошаване на сградата на Народното събрание и дивашката агресия, но и умело режисирания "бунт", не бе даден тласък на нашата срамна последваща трагедия? Не се ли откри тогава пътят, не, магистралата за втория епизод на истинския грабеж, представян лицемерно като "разграждане"? Не се ли утвърди окончателно през януари 97-а нормата на платения протест с драстичното нарушаване на закона? Не се ли побиха тогава новите основи на новата платена журналистика? Не се ли деформира и профанизира и политическият ни живот, който бе тласнат в улея на крайната омраза и конфронтацията за сметка на разума и градивния компромис в името на оцеляването на България? И не на последно място - не бе ли детрониран точно тогава българският парламентаризъм и поруган авторитетът на институцията в републиката, която би трябвало да бъде символ на държавността, закона и стабилността. Все въпроси, на които така и не намираме смислени отговори толкова години след тези събития. Може би защото истината за тях се премълчава или моделира от глашатаи на пещерния антикомунизъм, на самообявили се за демократи приспособенци, кариеристи и ренегати. На хора, поставили личното си благополучие и себеустройване над интересите на многострадалното ни отечество, на долнопробна агентура, готова на всичко, за да оцелява на всяка цена във всички обстоятелства и превратности на времето.
Аз лично не съм в състояние да се отдам на забрава за случилото се през януарския парламентарен погром. Прелиствам журналистическия си бележник, в който има доста любопитни и грозни детайли от трагичните за България събития тогава. И изваждам по традиция една запазена реликва на омразата, насилието и... глупостта. Отрязан крак от градинска пейка, който прелетя през прозореца на Народното събрание и тупна близо до мен в нощта на атаката. И гледайки този няколкокилограмов чугунен къс, си мисля днес за останалата ни куца държава. Тътри се милата с патерици на опашката на Евросъюза и разчита на подаяния, които ни омайват чрез платените рупори, били принос на сега управляващите. Защото, видите ли, те са единствено достойните за тях. Защото ТЕ СА и плурализмът, и демокрацията, и въздухът, и слънцето. Т.е. всичко, което според тях ние не сме. А кои сме ние, накъде сме тръгнали и какво трябва да направим? Ето това е въпросът, на който бързо трябва да дадем отговор. Честен, може би болезнен, но истински. С мисъл единствено за България. Тъй като само ТЯ Е и го заслужава!